— Благодаря ти, мой господарю! Златото е сокът на живота.
И запя с пресипнал бас:
Луций се отвърна. По негово нареждане робите изнасяха от кухнята хляб, треска и разредено вино. Получиха всички, получиха и робите-гребци. Виното върви чудесно с пушената треска! Наливайте, наливайте, момчета! Да направим възлияние за благодарност на Нептун, за радостта, за живота, изтръгнат от ръцете на смъртта, за тази вечер, която можеше вече да не видим!
Луций седеше под мачтата върху навитите корабни въжета както преди малко, по време на представлението, и също пиеше. Какво удоволствие е да усещаш виното на езика си, да чувствуваш как се стича в гърлото ти. И това удоволствие ще се увеличи многократно със сластните устни на Торквата, със златния венец на сената, а може би и с осъществяването на старата бащина и моя мечта републиката…
Соленият мирис на морето, свеж като аромата на моминска кожа, гъделичкаше ноздрите. На запад слънцето потъваше в морето. Потъвай, потъвай, наше златно светило, утре заран ти пак ще засияеш; ние, ако не бяха добрите богове, можехме вече да не те видим! Слънцето потъваше с всяка вълна все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж изчезна. Подир него на хоризонта се разля сребристосива светлина, сякаш над морето се разтвори великанска мида.
Те пиеха под свода на тази мида, предугаждайки наближаването на калабрийския бряг. Виното разбушува кръвта, от всички кътища на кораба ечаха викове, песни и неудържим, безумен смях. Върху мачтата, точно над Луций, един моряк запали фенер, чието пламъче ставаше все по-ярко с падането на нощта. Леко пийналите артисти разиграваха весели сценки. Фабий имитираше гласовете на хората, на готвача, на кормчията, на Харнакс. Всички се смееха през сълзи: умее ги тези неща, безделникът, умее! Браво! Луций се усмихваше. Харнакс, полегнал лениво зад него, впиваше очи във Волумния, която танцуваше под звуците на китара. Близостта на жена, при това дебеличка, която според ориенталския и неговия вкус означаваше върха на красотата — го възбуждаше. Той се наведе към Луций:
— Какъв задник, а? Като на тесалийска кобила. Да й удариш една, о, как ще ти шльопне ръката… а бедрата й — същински храмови колони.
Луций обърна гнусливо глава. Той бе свикнал с грубостите на войниците и простащината на Харнакс не му правеше впечатление. Но не понасяше миризмата, която лъхаше от капитана.
Стана и отиде да спи.
3
Тътнежът на морето и плясъкът на вълните о борда е музика, с която ухото охотно свиква. Тази шумна тишина би могла да успокоява, ако не беше непрестанно прекъсвана от виковете на хортатора, подир които мигновено следваше пронизителната флейта, даваща темпо на весларите. Но звуците със своя монотонен ритъм притъпяват сетивата. Луций спи. Над сто човека бдят заради него и гребат; покрай познатите брегове Харнакс плава и през нощта.
В трюма, под трепкащите пламъчета на фенерите, лъщят голите тела на гребците. Потта се стича между напрегнатите им мускули. Тук, сред хриптящото дишане на робите и дрънченето на веригите, едва долитат звуците от палубата. Но има минути, когато и впрегатното добиче си отдъхва, когато и робите се радват. Тази минута бе настъпила. Надзирателят, омаломощен от виното, спеше. Хортаторът и флейтистът не могат нищо да направят, ако някой наруши ритъма или вдигне веслото във въздуха, за да си отпочине. Надзирателят хърка, проснат като жаба на пътеката между гребците, хърка така, че едва не заглушава флейтата, само от време на време се стряска, извиква в просъница някоя от ругатните си, размахне бича във въздуха и отново потъва в сън.
Палубата наподобява полесражение. Центурионите, войниците и част от моряците, покосени от необичайното количество сицилийско вино, лежат по очи или с лице, обърнато към синьо-черното небе. Артистите спят върху свитите платна. Само Волумния я няма. През деня тя бе хвърлила око на Харнакс. Не заради красотата му, и боговете са й свидетели, че не заради това. Имаше си нещо друго наум. Харнакс й беше обещал златна гривна с рубини! Интересно откъде му е попаднала? Но какво значение има това? Важното е, че е капитан и че може да направи приятно пътуването на артистите, и специално на нея, може да ги нахрани и напои с вино, колкото си искат. Сега Волумния се разплащаше за своето кокетство. Харнакс я домъкна на кърмата под мостика на кормчията. Повали я на палубата.
— Стига бе, стига, махни тези ръце — слабо се отбранява тя. — Чуваш ли? Престани…