— Доизкажи се!
— Имам една голяма мечта… да изиграя, поне веднъж в живота си да изиграя голяма трагическа роля…
Луций си спомни жеста на Фабий, този царски жест, достоен за Агамемнон.
— А защо да не го направиш? — попита той.
Фабий се усмихна странно:
— Ако императорът не ме изпрати пак в Ахая45, за да играя там, на елините, своите великолепни мимове.
Луций недоумяващо повдигна вежди.
Фабий сухо му поясни:
— Преди дванадесет години император Тиберий изпрати всички артисти на Италия в изгнание.
Луций кимна, знаеше това.
— После разреши да се върнем. Тогава аз бях начинаещ, нямах двадесет години. А сега, благородни господарю… — Фабий нерешително погледна Луций и понижи глас: — сега отново ме сполетя същото. Връщам се у дома след едногодишно изгнание. И четиримата бяхме изселени от Рим в Сицилия, а аз съм бил главният виновник… нарекоха ме бунтар…
— Какво си направил?
— Сторило им се, че съм се присмял на някого от високопоставените…
Фабий си представи дебелия сенатор Авиола, когото имитираше така успешно — и огромния му корем, и ненаситната му алчност, — че публиката се превиваше от смях и викаше: „Авиола!“ И обиденият сенатор и лихвар склони за торба жълтици префекта да изселят Фабий.
Луций си помисли: второ изгнание. Навярно е засегнал самия император. Колко са различни хората! Сиракузкият дуумвир Аривий, който произхожда от сенаторско семейство и би трябвало да презира Тиберий, до гроб ще му бъде предан слуга. А този презиран комедиант, тази измет на обществото се осмелява да го подиграва пред тълпата. Луций бе чувал, че идеята за републиката живее по-силно между плебеите, отколкото в аристократичните кръгове.
Той се наведе към актьора и го попита:
— Ти републиканец ли си?
Артистът се стресна:
— Аз — републиканец? Не! Не съм.
Страхува се, помисли си Луций и каза:
— Спокойно говори. От мен не бива да се страхуваш…
— Аз не се страхувам — отвърна Фабий. — Говоря истината. Каква полза ще имам, ако съм републиканец? Аз съм обикновен човек, благородни господарю…
— Ти не искаш република? Обичаш императора?
— Не! — избухна Фабий. — Но защо ми е всичко това… аз съм артист… не искам нищо, освен…
— Какво искаш?
Фабий довърши страстно:
— Искам да живея и да играя, да играя, да играя…
Луций го погледна презрително. Да играя и да живея! Това означава да си натъпчеш корема, да се налееш с вино, да блудствуваш, с която ти попадне уличница, и да разиграваш глупави сценки. Ето го идеала на този човек. Паразит! Би трябвало да си остане роб цял живот! Фабий изведнъж падна в очите на Луций: отрепка! Луций гордо се изправи, отстрани артиста и тръгна към каютата си, като прекрачваше спящите хора. Изпитваше презрение към безгръбначния артист, който заради някаква хапка е готов да продаде душата си на когото и да е. Под мостика на кормчията той съзря Харнакс, който хъркаше, легнал по гръб. До него спеше Волумния. С право тази комедиантска сган принадлежи към мошениците и проститутките.
Луций се отпусна на леглото си и се опита да пропъди неспокойните мисли за тава, което става в Рим, като си спомни как Нептун прие жертвата му, статуйката на Астарта.
Той размота свитъка с Катуловите46 стихове — стотици пъти ги бяха чели двамата с Торквата, тя толкова много ги обичаше — и започна да чете.
Луций се усмихна на своята вярност. Няма значение. Винаги е било така! Торквата е бъдещата му съпруга и дори да отива при друга — пак ще се връща при нея. Защото е негова, както домът му, градината, пръстенът, състезателният кон. Тя е неговото най-прекрасно имущество.
Последният ден от пътуването по морето е винаги весел. Родният дом ти маха вече с ръка, а брегът на родната земя — макар това да е само гола скала или сивкавожълта пясъчна ивица — изведнъж ти се струва най-свидният кът на земята.
Палубата на „Евтерпа“ е пълна с хора.
Когато слънцето започна да се скланя над хоризонта, с неговите лъчи, откъм заветната страна, се появи остров. Той наподобяваше настръхнал, наежен звяр, нещо като зубър, който сгърчи сред водата. Корабът трябваше да мине през пролив.
Капри. Луций стоеше на корабния нос и гледаше към брега. Резиденцията на император Тиберий. Когато корабът се приближи, вече се виждаха белите мраморни летни дворци сред зеленината на маслините и кипарисите, а върху най-близкия висок връх на острова ослепително розовееше в залязващото слънце вилата „Юпитер“, главният дворец на Тиберий.