— Коя е онази млада дама? — запита той внезапно двете жени.
Хилари и Кармин проследиха погледа му и когато видяха за кого пита, и двете го погледнаха с разширени от учудване очи:
— Това е дъщерята на Сюзан Ралстън от първия й брак. Но защо питате?
— Защото стои сама и очевидно това не й е приятно — блесна с усмивката си Едуард. — Мисля, че трябва да я избавя — каза той, кимна й и остави двете жени да зяпат неловко подир него.
Едуард тръгна да прекосява стаята.
Кимаше на хората, които срещаше по пътя си, но не спираше и не повеждаше разговор. Казваше си, че постъпва почтено и се мъчеше да си повярва. Не можеше да разбере защо още никой не се е притекъл на помощ на госпожица О’Нийл. Само той ли е тук джентълменът? Събралите се го дразнеха с безразличието си. И не обръщаше внимание на леката издутина между краката си.
Докато се приближаваше към целта си, той започна да забелязва много интересни подробности. Беше средна на ръст, но му се струваше, че пропорциите й са съвършени за скромната й фигура. Улови златисти отблясъци в кестенявата й коса, спомни си колко златиста му изглеждаше в слънчевата светлина, видя, че кожата й има топлия цвят на кайсия, което я правеше наистина забележителна. Зачуди се кой ли й е направил такава строга старомоминска прическа, питаше се кой й е избрал тази непоносима рокля и усети, че се ядосва. Та тя няма да си намери съпруг, ако се показва в такъв вид.
После си я представи с друг мъж и раздразнението му нарасна.
Беше го забелязала. Той видя как очите й се разшириха. Беше се приближил към нея съвсем нехайно. Колко съжаляваше за непростимото си поведение следобеда. Но беше твърде късно за съжаления. Тя знаеше кой е — беше го гледала съвсем открито. Но в никакъв случай не биваше да разбере, че той е бил толкова безсъвестен, че да знае, че тя го гледа. Тя никога нямаше да узнае. И когато отминеше напрежението от първия момент на срещата им, щяха да си говорят така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Може би един ден тя щеше да забрави.
Тя не виждаше никого освен него. Като че ли разбираше намерението му. Устните й се извиха, сякаш за да произнесе: „О!“ Бузите й пламнаха в червенина. Пое си въздух дълбоко, отчаяно. Но не се пречупи и не избяга.
Едуард спря пред нея, взе напрегнатата й ръка в своята с топла усмивка. Добре съзнаваше, че жените го намират неотразим и видя как очите й се разширяват още повече.
— Госпожице О’Нийл. Очарован съм да се запозная с вас. Разбрах, че майка ви е моя домакиня. Едуард Деланза, на вашите услуги.
Тя трепна невярващо.
Едуард вдигна ръката й и я целуна. Без съмнение въпреки старомоминския си изглед беше доста хубавичка. Носът й бе малък и прав, очите големи, бадемовидни, с дълги мигли. Лицето й имаше съвършен овал, а тенът беше направо екзотичен. Сега видя, че очите й всъщност имат омайния оттенък на кехлибар като най-доброто френско шери. Вгледа се в тях и тя отвърна на погледа му, не мигайки, като омагьосана. За миг той остана прикован към тези очи.
Тя може да бъде красавица, ако наистина пожелае, помисли си той. Златокоса красавица, не прекалено бляскава или прекалено очебийна, но въпреки това омайна, жена, която би могла да завърти много глави.
— Господин Д-деланза — каза тя дрезгаво.
Едуард си възвърна самоувереността и прочисти гърлото си.
— Сега ли пристигате в Нюпорт?
Не я беше видял предната вечер, когато бе пристигнал, защото ако я беше видял, със сигурност щеше да си я спомни. Тя кимна, а очите й все още бяха приковани в него.
— Чудесно е човек да избяга от града, нали? Горещината точно сега е непоносима.
— Да — прошепна тя.
Гърдите й се вълнуваха, а брадичката й едва забележимо се повдигна.
Едуард се почуди дали тя е плаха, дали се стеснява от него… или може би е още шокирана от инцидента. Вътрешно направи гримаса, като си помисли, че най-вероятно последното е вярно. И й хвърли заслепителна усмивка:
— Значи ще останете до края на лятото, така ли?
— Моля?
И тя облиза устни.
Едуард повтори въпроса си, опитвайки се да не допусне намек за неприлични мисли. Тя преглътна.
— Не мисля.
Той беше изненадан.
— Защо не?
— Имам занятия. В Академията. — Тя се изчерви и гордо вдигна брадичка. — Уча живопис.
Той си спомни скиците й, от които несъмнено прозираше талант, и тогава усети някакво чувство, че тук има нещо повече от това, което вижда.
— Говорите запалено.
— Запалена съм по моята работа.
Той вдигна вежда, искрено заинтригуван.
— Да, започвам да разбирам. Има ли много млади дами в Академията?