— Вие се страхувате от мене. — Той съсредоточи цялата сила на синия си поглед върху нея… поглед, на който никоя жена не беше устоявала по никакъв начин. — Недейте.
— Не, не се страхувам. — Тя изтръгна ръката си от неговата. — Погледът й беше открит. — Защото за мене няма основателна причина да се страхувам от вас, нали?
Едуард усети, че се изчервява. Погледите им се кръстосаха.
— Госпожице О’Нийл, не вярвайте на всичко, което чувате.
Тя замря на място, хапейки долната си устна, която — той едва сега осъзна — беше плътна и предизвикателна.
— Аз не осъждам хората, изхождайки от клюки и слухове, господин Деланза.
— Олекна ми, като чух това. — Той й отправи ослепителна усмивка, но бузите му все още бяха обезпокоително горещи. — Може би вие ще ме осъдите въз основа на нещо друго?
Тя премига и застина на място, като сърна, готова да избяга.
Той се надяваше, че не се е издал. Тя никога нямаше да му проговори отново, ако разбереше, че е знаел за присъствието й там на дюните; нямаше да я обвини за това.
— Аз наистина не съм безнадежден случай — пошегува се той.
След дълга пауза тя каза:
— Никога не съм си помисляла, че сте.
Той наистина се стресна… и колкото и да беше смешно, се обнадежди.
— Тогава сте много по-милосърдна, отколкото някога бих допуснал — измърмори той. И протегна ръка. — Ще отидем ли заедно на вечеря?
— Не! Не мисля така!
Погледът й пробяга през салона, пълен с паника, сякаш тя се мъчеше да избяга от него.
Едуард се огледа и видя, че почти само те двамата са останали в салона и че Сюзан Ралстън ги гледа напрегнато от отсрещната врата. Сюзан навярно щеше да се обезпокои от неговия интерес към дъщеря й, без да знае, че няма от какво да се страхува. Той въздъхна.
— До следващата ни среща. — Поклони се и се усмихна на Софи. Тя едва го погледна.
Една жена докосна отзад ръката му.
— Едуард?
— Госпожо Стюарт — измърмори той, обръщайки се с лице към нея, като се мъчеше да скрие нежеланието си да се отдели от Софи.
Хилари се усмихваше, но очите й бяха по-тъмни, отколкото си ги спомняше, по-тъмни и много по-търсещи.
— Можете да ме придружите, ако желаете — изрече тя.
— С удоволствие.
Когато се обърна, водейки Хилари под ръка, Софи О’Нийл беше изчезнала.
Софи прекара следващите два часа в избягване на заинтригувания син поглед на Едуард Деланза.
Той и Хилари седяха от другата страна, далеч от Бенджамин Ралстън, който бе начело на масата. Софи на драго сърце бе последвала указанията на Сюзан да седне от другата страна заедно с нея. Искаше да е колкото може по-далече от него.
Беше разстроена повече, отколкото би следвало. Софи се гордееше с уравновесеното си държание, но тази вечер като че ли не успяваше да бъде на висота. Трудно й беше да се държи с достойнство, когато насреща й на масата седи мъж, когото бе видяла да се люби с друга жена; наистина, не бе възможно Софи да не пламва цялата всеки път, когато изпитателният му поглед се спираше върху нея — което се случваше вече няколко пъти.
Защо я преследва така със своето внимание? Той беше Едуард Деланза, дързък и опасен, персона нон грата, съблазнител на жени, изключителен контрабандист на диаманти — и я преследваше още от момента, в който бе влязъл в салона.
Софи не разбираше защо. Изобщо не разбираше. Не беше възможно да я намира за интересна и привлекателна; дори самата тази мисъл беше абсурдна. Защо я преследваше?
Тя погледна към другия край на масата, където седеше Едуард Той се накланяше към Хилари, а черната му коса блестеше на светлината на свещниците. Профилът му я караше да затаи дъх, почти съвършен — с правилен нос, може би малко голям. Устата му бе извита в мека усмивка, докато слушаше това, което му говореше Хилари.
Накрая той се засмя. После внезапно смехът му замря и той бързо се изправи, поглеждайки към Софи. Срещна втренчения й поглед. Очите им се сблъскаха. Софи бързо сведе своите, може би за стотен път тази вечер, и се изчерви. Но сега той се загледа в нея. Тя чувстваше погледа му.
Софи предпазливо вдигна очи, не можейки да се сдържи. Едуард Деланза беше повече от красив, както бе казала Лиза; в него имаше нещо безкрайно привлекателно. Двамата с Хилари бяха толкова красиви заедно. Бяха съвършена двойка. И макар че Хилари сега се държеше абсолютно благоприлично, Софи си представи как бедрото й, може би дори ръката й, се притиска към неговото бедро под масата. Всеки път, щом Хилари се усмихнеше на Едуард, Софи си спомняше какво бяха преживели двамата заедно — какво щяха несъмнено още и още да преживяват — и се разстройваше.