Едуина бе заспала. Софи я преоблече и я сложи в люлката. Замисли се дали да не остане в спалнята, докато Рашел се върне. После се отправи към вратата. Трябваше да решат какво да правят.
Когато тя влезе в салона, Едуард се обърна към нея. Покани я с жест да седне на дивана.
— Моля те, седни, Софи.
Беше мрачен.
Тя остана в другия край на бледосиния килим, без да помръдне.
— Какво искаш от мене?
Гласът й бе неестествено висок. Бе обгърнала раменете си с ръце. Едуард каза тихо:
— Не съм дошъл да те съблазнявам, ако това те притеснява.
— Всичко ме притеснява.
Погледът му пробягна по лицето й.
— Няма да се извинявам за тази сутрин.
— Не съм го и мислила.
— Трябва да поговорим.
— Да — каза също така мрачно Софи. — Трябва да поговорим.
— Моля те, седни.
Софи се предаде и седна сковано на ръба на единия диван, със събрани колене, изправен гръб, стиснала ръце в скута си. За щастие Едуард нямаше как да знае колко силно бие сърцето й или че се е изпотила. Едуард също седна. Не на дивана срещу нея, който беше на около десетина метра, а на отоманката, която притегли бързо към нея. Ако беше седнал по-близо, коленете им щяха да се докоснат. Софи го загледа втренчено, страхувайки се да помръдне, страхувайки се, че коленете им може да се докоснат.
— Защо толкова се плашиш от мене?
— И още питаш след тази сутрин?
— Това не е честно и ти го знаеш. Тази сутрин ти го искаше също толкова много, колкото и аз. Съжалявам, че след това ти наговорих такива жестоки неща.
Тя погледна сините му очи с дълги мигли и помисли, че вижда там да проблясва искреност. Но някога, отдавна, също бе мислила, че е искрен, и се бе излъгала.
— Какво ще правим, Едуард?
Той се вгледа в очите й.
— Съжалявам, че ти се наложих, но бях съвсем искрен, когато казах, че няма да те оставя да се омъжиш за Хенри Мартен.
Тя намокри устните си, защото бяха пресъхнали.
— Разбрах това.
— Обичаш ли го, Софи?
Тя поклати отрицателно глава, свеждайки очи.
— Не — каза с нещастен изглед.
Искаше й се да каже на Едуард, че обича него, искаше да го помоли за любовта му, искаше да крещи и да извика: Защо?! Защо не може да й отвърне с любов?
— Софи, ти живееш тук, в моя апартамент, с моето дете. Нямам намерение да скривам този факт.
Тя изведнъж вдигна глава.
— Имаш намерение да го разгласиш ли?
— Още не.
— Но ще го направиш?
— Да.
Тя усети горчивина… и облекчение.
— Искаш да ме накараш да се омъжа за тебе, така ли?
— Да.
Тя вдигна ръка.
— Няма нужда да прибягваш до такива непочтени методи. Разбрах, че не мога да живея така. Ще се омъжа за тебе, Едуард.
Той я загледа с широко отворени очи.
— Наистина ли си изненадан? — запита тя, успявайки да прикрие болката си.
— Да, изненадан съм. Ти си много изненадваща жена, Софи. Откакто се срещнахме, непрекъснато ми поднасяш изненади.
Тя погледна настрани. Казваше го така, сякаш е комплимент, сякаш я намираше желана въпреки ексцентричностите й.
— Софи? — Той повдигна брадичката й с голямата си топла ръка.
Софи престана да диша, принудена да го погледне в очите.
— Ще бъда добър съпруг. Заклевам се. — Очите му блестяха със силата на клетвата.
Тя си пое дъх. Искаше да го запита дали ще й бъде верен… но не посмя. Някога, много отдавна, в „Делмонико“, той й бе казал, че никога не би могъл да бъде верен на жена за дълго. Тя не можа да проговори и само кимна.
Едуард я пусна, но погледът му се плъзна по нея в нежна ласка.
Сърцето на Софи се разтуптя. Дали той очакваше да я отвежда в леглото си всеки път, когато му хрумне, след като тя станеше негова жена? Или това щеше да бъде брак за удобство? Начинът, по който я гледаше, почти не оставяше в нея никакви съмнения. Но тя не би понесла да споделя леглото му от време на време и после да страда от извънбрачните му връзки. Софи обърна глава. Трябваше да говорят и по това, но въпросът беше мъчителен. Може би по-късно… след като се оженят.
— Кога искаш да се оженим? — запита той.
Софи премигна нарочно няколко пъти. И вдигна рамене. Едуард взе ръката й. Тя трепна, когато усети, че той й слага пръстена с диамант.
— Какво правиш? — възкликна тя.
— Ние сме сгодени, нали? — Очите му бяха твърди и искрящи, също като диаманта, който току-що бе сложил на пръста й.
Софи отмести очи от пронизителния му поглед към хладния, искрящ накит.
— Не трябва да правиш това, Едуард — успя да каже тя.