Той стана с ръце в джобовете.
— Какво ще кажеш за утре?
Тя усети как я обхваща дива паника. И също стана.
— Не.
Той я погледна с крива усмивка.
— А кога? Вдругиден? След седмица? Няма смисъл да чакаме. Погледът му я приковаваше, предизвикваше я да се огъне… предизвикваше я дори да се отметне.
Тя си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си докрай.
— К-какво ще кажеш да е след самостоятелната ми изложба?
— Кога е това, по дяволите?
— Само след две седмици — прошепна тя с неузнаваем глас.
Той кимна рязко.
Софи не можа да издържи повече и избухна в сълзи. Едуард я загледа смаян.
— С-съжалявам — изхълца тя, закривайки лице с ръцете си. Беше ли бракът, какъвто и да е брак, също толкова невъзможен, колкото и съжителството им в един и същи апартамент? — Не знам как ще се справим.
Едуард изведнъж се озова пред нея и дръпна ръцете й от лицето.
— Ще се справим — каза той, а очите му пускаха искри.
Софи се дръпна.
Едуард се обърна и изхвръкна от стаята. В следващия миг вратата тресна и звукът отекна като гръм, преди да се разрази буря.
Рашел още не се беше върнала. Софи взе перото, с което си служеше обикновено, когато рисуваше с туш и акварел. Ръката й се движеше напълно самостоятелно. Скицира бързо Едуард, главата, шията и раменете му, загатвайки силата му в мощния гръден кош, после започна да детайлизира лицето му. Когато дръзкият му поглед се взря в нея от листа, тя пусна перото и покри лице с ръцете си.
О, господи, беше влюбена в него повече, отколкото преди… и я болеше повече, отколкото преди.
Софи се загледа в суровата скица. Беше направила няколко скици по време на пътуването през Атлантика, но те не бяха много добри и ги бе скъсала. В действителност не бе работила от деня, когато Едуард я бе намерил в „Жалко!“ с приятелите й да празнува това, че Пол Дюран-Рюел възнамерява да направи нейна самостоятелна изложба в Ню Йорк.
Но какво значение имаше това, щом като тя отново го рисуваше? Скоро щяха да се оженят. Скоро дори щеше да има възможността да го помоли да й позира. Въпреки че бе разстроена, сърцето на Софи трепна при тази мисъл.
Беше толкова отдавна. Колко много се нуждаеше да работи, да се потопи в страстта и любовта си към работата.
Софи рязко грабна перото и се предаде. Започна да скицира Едуард така, както го бе видяла снощи. Щрихите й бяха по-едри от обикновено, твърди, бързи и дълги. Тъй като не можеше да устои на изкушението — той винаги бе представлявал нейният любим обект, тя отново щеше да го нарисува с маслени бои. Може би, ако се съсредоточи върху професионалния аспект на портретирането, ще преодолее това разстройване. И Волар, и Дюран-Рюел бяха харесали най-много нейните портрети на Едуард. Изложбата й беше след десет дни. Може би трябва дотогава да довърши това платно. Тъй като портретите, които бе направила на Едуард досега, бяха прекрасни и тъй като тя бе работила над всеки от тях в пристъп на трескава решителност, което означаваше дни, изпълнени със себеотдаване, възможно беше да го направи и сега. Ако довършеше дотогава тази картина, Жак Дюран-Рюел щеше да бъде смаян.
С няколко напрегнати щрихи тя вплете още сила в тялото му. Едуард се облягаше на стената, но изглеждаше напрегнат и готов да избухне. Също толкова напрегнат и готов да избухне, колкото се чувстваше и тя. Как щеше да се справи с това? Как би могла да не се справи?
Софи въздъхна и остави настрана перото. Загледа се в скицата на Едуард, какъвто бе снощи на бала на Лиза. Върховно елегантен, върховно мъжествен. Снощи. Изглеждаше почти невъзможно след всичкото това време, откакто бе избягала от Ню Йорк в Париж Едуард я бе намерил едва снощи. Но не само я бе намерил снощи, но и само за двадесет и четири часа бе поставил годежен пръстен на ръката й.
Софи си каза, че това е за добро. Беше за добро за Едуина; нямаше никакво съмнение. Едуина щеше да израсне обичана и отглеждана от баща си. Софи си спомняше колко много я бе обичал собственият й баща, преди обстоятелствата да го бяха принудили да избяга от Ню Йорк, живо си припомни всичките години, през които растеше, неистово желаейки Джейк да е жив и тя да има баща, който да я обича, както имаха другите момиченца. Би било егоистично сега Софи да избяга от Едуард и от повторното му предложение, дори това да беше продиктувано от желание за самозащита. Едуина заслужаваше баща, и сега щеше да го има.
А ако собствената й паника от предстоящия брак започнеше да излиза от контрол, Софи щеше за мисли за връзката на Едуина с Едуард, не за нейната с него.
Софи бе така заета със собствените си объркани мисли, че не бе отделила нито миг да помисли за Хенри Мартен. Обзе я смущение. Хенри беше влюбен в нея. Хенри чакаше за отговора й. О, господи, Софи не искаше да го нарани, но нямаше как да избегне това.