Не биваше повече да отлага. Утре трябваше най-напред да отиде при него, да му каже за годежа си с Едуард Деланза.
Софи бе сключила ръце в скута си, за да не може той да види осемкаратовия й диамантен пръстен. Хенри я хвана над лактите и се взря в лицето й. Стояха в кантората му.
— Господи, Софи, добре ли сте? Да не би да ви е наранил?
— Не.
— Чух, че сте напуснали бала с него. Казах си, че сигурно не сте имали избор. Не сте имали избор, нали?
— Не. Едуард настояваше незабавно да види Едуина.
Хенри стисна челюст.
— Той ли настоя да ви настани в апартамента си в „Савой“? Порозовелите бузи на Софи леко пребледняха.
— Вестите се разнасят бързо, както виждам.
— Да.
Софи си пое дъх.
— Той настоя аз да се настаня в апартамента му, тъй като нямаше друг свободен. — Тя изправи рамене и срещна погледа на Хенри. — Съгласих се да се омъжа за него, Хенри.
— О, господи, знаех си! — възкликна Хенри с неприкрита мъка.
Софи докосна ръката му.
— О, моля ви, толкова съжалявам.
Той се обърна и я загледа, готов да заплаче, но въпреки това се въздържаше мъжки.
— Вие го обичате, нали? И винаги сте го обичала. Още когато започна да ви преследва в дома на родителите ви в Нюпорт Бийч онова лято.
— Да.
Хенри наведе глава.
— Мисля, че и той ви обича.
Софи трепна. Тя знаеше най-добре, знаеше, че не е вярно, но надежда се прокрадна в сърцето й. О, боже, само да беше вярно!
В деня преди изложбата Софи бе като отровена. Винаги се бе страхувала при мисълта да се изправи лице в лице с публиката и критиците, но когато датата на изложбата беше все още далече в бъдещето, не й бе трудно да отпъжда страха си. Сега този съвсем основателен страх се утежняваше и от факта, че вдругиден тя и Едуард щяха да отидат пред съдията и да се оженят. Беше й толкова зле, че изобщо не докосна единствената препечена филийка, която й бяха донесли за закуска, и през целия ден й се гадеше.
Отношенията им не се бяха подобрили. Хенри грешеше. Едуард не я обичаше и никога не я бе обичал… самата тази идея бе нелепа.
Едуард използваше ключа си, за да влиза в апартамента, когато поиска, и да посещава Едуина по няколко пъти на ден. Беше невъобразимо учтив със Софи, също както би бил с някоя непозната. Експлозивното напрежение, което тя бе уловила в новото маслено платно, което рисуваше, донякъде тайно, си оставаше твърде видимо. В мига, когато Едуард влезеше в апартамента, въздухът около тях се променяше. Ставаше горещ и плътен, като мъглоподобно чудовище, готово да блъвне пламъци.
Софи се опитваше да се преструва, че присъствието му й е безразлично, точно както се правеше, че не забелязва начина, по който той я гледаше, все едно е сладкиш, за който той копнее. Но когато й обърнеше гръб, тя го гледаше точно по същия начин, и той го знаеше. Преди никога не се бе срамувала от страстта си и сега не можеше да се срамува от нея. Но трябваше на всяка цена да я крие.
Софи измина пеша няколко пресечки по Пето авеню, за да прегледа изложбата заедно с Жак Дюран-Рюел, преди публиката да я види утре. Съжаляваше, че бе определила такава глупава дата за сватбата им. Самостоятелната изложба трябваше да бъде най-важното събитие в живота й. Но сега то отстъпваше първенството си на един брак без любов с мъж, който се чувстваше задължен да даде името си на дъщеря й. Но Софи знаеше, че не би посмяла дори да отвори дума за отлагане на сватбата.
Жак я очакваше и я зърна още в момента, когато влезе в галерията.
— Скъпа Софи — възкликна той, бързайки към нея. Прегърна я и я целуна по двете бузи. — Миличка, много си бледа. Подозирам, че си уплашена?
— Ужасена съм — отвърна Софи.
Жак тръгна с нея из галерията, държейки я под ръка.
— Не се страхувай. По правило критиците в Америка са по-приятелски настроени от тези в Париж Наблегнахме на факта, че живееш в чужбина, а американците — и критиците, и публиката — просто обожават такива художници. Имам чувството, скъпа Софи, че утрешният ден ще надмине всичките ни очаквания.
— Надявам се да си прав — каза Софи, докато вървяха из огромната зала, където бяха окачени всичките й картини.
Само един поглед й показа, че е прав. Досега бе нарисувала тридесет и три картини; дванадесет маслени, дванадесет скици с въглен или туш, върху които се базираха маслените платна, шест пастела и три акварела. Имаше два натюрморта, но останалите й платна бяха фигурални композиции, от които осем — портрети на Едуард. Като го виждаше навсякъде, където и да се обърнеше, независимо дали на платно, или на хартия, така мъжествен и красив, дъхът й спираше. И както винаги, я обливаше една странна смесица от болка и радост.