Жак я загледа смаян.
Софи не можа да не изпита съжаление. Погледна към картината. Беше великолепна, зашеметяваща и силна, смущаващо интимна, сякаш публиката бе допусната да надникне в спалнята на Едуард. Без съмнение това беше най-добрата й творба. Тя знаеше, че най-скъпите й приятели, Брак, Пикасо, Жорж Фрагар и Пол Веро, щяха да я карат да си промени решението и да я изложи. Но не можеше.
Жак въздъхна и кимна.
— Поне мога ли да я представя в частна изложба?
— Да — каза Софи. — Но само пред сериозен купувач.
Жак се усмихна.
— Това е по-добре от нищо. И още нещо, скъпа. Не си сложила име на платното.
Софи не се поколеба, поглеждайки в искрящите сини очи на Едуард.
— След невинността — каза тя меко.
29
Едуард беше напрегнат. Караше даймлера си по-агресивно от друг път по Пето авеню, отново сърдит на Софи. Имаше намерение да я придружи. Беше неин годеник. Това бе негово задължение — да бъде с нея на такова събитие. Но най-вече искаше да бъде при нея, за да я подкрепя и да сподели триумфа й.
Преди време беше почти невероятно тя да има възможността да направи подобна изложба в най-престижната галерия в града. Като че ли не беше много отдавна времето, когато Едуард се бе запознал със Софи, малко, уплашено момиче, страхуващо се от живота, което се криеше зад накуцването и зад изкуството си. Почти както пеперудата изскача от пашкула си, за по-малко от две години Софи бе разцъфтяла и бе станала изключителна жена. Изключителна жена, която скоро щеше да стане негова съпруга.
И за която това бе ужасно нещастие.
Всеки път, когато се озовеше в една стая с нея, Едуард усещаше, че е нещастна и тъжна.
Но той бе решен. Решен не само да се ожени за нея и да даде името си на Едуина. Един ден, по дяволите, Софи щеше да бъде щастлива от избора си. Беше се заклел и пред двете, макар че тя не го знаеше. Утре щяха да се оженят пред съдията Хелър в кметството. И Едуард щеше да започне да й показва, че бракът с него може да не е чак толкова лош, че в него може да има и повече хубави моменти.
Едуард отпъди мисълта за брака си. Намали ход. Видя трицветното френско знаме, което се развяваше до американския флаг на звезди и ленти. От двете страни на Пето авеню пред галерията „Дюран-Рюел“ бяха подредени на четири реда най-различни превозни средства, повечето от тях карета и файтони, грумове и кочияши с бели бричове се разхождаха по тротоара, имаше и няколко автомобила. Едуард трябваше да измине още две пресечки, за да паркира колата си на по-удобно място. Но бе невероятно горд. Очевидно първата изложба на Софи в Ню Йорк бе предизвикала огромен отзвук.
Излизайки от даймлера, почувства, че сърцето му е заседнало в гърлото. Знаеше колко важна е тази изложба за нея. Спомни си, сякаш беше вчера, колко уплашена беше тя, преди Жак Дюран-Рюел да дойде да види картините й в уединението на собственото й ателие. Днес сигурно беше пред истеричен припадък и много нервна.
Докато вървеше по тротоара, Едуард видя една добре облечена двойка да излиза от галерията, жената говореше бързо, а мъжът само кимаше. Минавайки край тях, той дочу дамата да казва:
— Шокиращо! Шокиращо! Така открито да рисува този мъж… Никога, никога повече няма да гледам картините на Софи О’Нийл!
Сърцето на Едуард сякаш спря. И той се зарадва, че е решил да дойде. Софи имаше нужда от него. Само се надяваше реакцията на тази жена да е лично нейна, а не да изразява общото мнение.
Влезе пред огромната двукрила парадна врата и се запъти към изложбената зала, където се бе събрала тълпа; потърси Софи, но не можа да я открие. Залата бе пълна, но не и шумна; хората говореха с приглушени гласове. Сърцето му заби двойно по-бързо. Спря, защото пътят му бе препречен от една достолепна дама в рокля на сиви ленти и джентълмен в костюм с жилетка. Те разговаряха оживено и не усещаха, че му препречват пътя. Едуард тъкмо щеше да ги побутне, когато дочу жената, почервеняла от вълнение, да казва:
— Хари, трябва да я купим! Слава богу, че Жак я показа на нас! Трябва да я купим, дори да виси в килера ни! Не можем да оставим тази великолепна картина да излезе вън от страната… не можем… и ти го знаеш не по-зле от мене!
— Луизин — отвърна джентълменът, — вече сме окачили този също толкова великолепен и също толкова шокиращ Курбе в килера.
— Моля те — заувещава го дамата, увиснала на ръката му. — Трябва да имаме тази картина, дори да не се осмелим да я излагаме в дома си!
— Ще помисля — обеща Хари.
Те се отдалечиха навътре в изложбената зала.