— Не знам за какво говориш.
Тя се разсмя триумфално.
— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!
— Какво не съм разбрал?
— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!
Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.
— Какво?
— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!
Мислите му закръжиха бясно…
Зимата на 1887-а. Тогава имаше виелици… беше една от най-лошите зими, които си спомняше. Хиляда осемстотин осемдесет и седма. Годината, в която на един бал го разпозна гостуващ британски чиновник Лорд Карингтън. Чисто съвпадение. Прищявка на съдбата. Разпознат, идентифициран, принуден да напусне страната… жена си… детето си.
Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.
Сюзан се изсмя.
— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!
Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по-трудно му бе да повярва на думите й.
— Защо? Боже господи, защо:
Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.
— Ненавиждах те заради онази танцьорка.
Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.
Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.
— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!
Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.
— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!
— Така ли?
— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в След невинността. Каза ми, че ако я продам на някой друг, никога вече няма да купи нищо от галерията ми.
Софи си пое дъх, шокирана. Луизин Хавимайър и съпругът й бяха двама от най-големите и най-влиятелни колекционери в Ню Йорк, ако не и в целия свят. Щом двамата Хавимайър са купили една от нейните творби, другите колекционери скоро ще започнат да проявяват интерес към картините й. Рядко се случваше Хавимайър да купят нещо единично от някого — обикновено изкупуваха трескаво всички картини на този художник.
— О, господи — прошепна Софи, кръстосвайки пръсти зад гърба си.
Тя трябва да убеди съпруга си. Смятат, че не могат да окачат подобна картина в салона си.
— Ела. Пресата е тук. И някои клиенти искат да говорят с тебе!
Софи последва Жак озадачена, докато той вървеше с бърза стъпка през залата.
— Най-напред ще те запозная с някои от най-добрите ми клиенти — каза Жак.
И веднага я представи на един германски барон, който живееше в Ню Йорк.
— Вашето изкуство ме омайва — каза баронът, покланяйки се над ръката й; на пръстите му блестяха няколко едри камъка.
— А на мене много ми харесаха маслените ви платна, които изобразяват онзи красив млад мъж — намеси се една добре облечена млада дама.
— Цветовете ви са така ярки и дръзки, и винаги изненадващи — прибави един джентълмен. Той се усмихна на Софи. — Аз купих пастела Мъж в кафенето.
— Благодаря — прошепна Софи, смаяна от успеха си.
— Госпожице О’Нийл?
Софи се обърна с усмивка. Слабичкият джентълмен протегна ръка.
— Аз съм Роб Грийн от Харпърс. Можете ли да ми отделите малко време за интервю? Ще пиша статия за вас.
И той й се усмихна.
Софи премига няколко пъти и кимна. Статия за нея в Харпърс. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Софи се почувства, все едно току-що се е превърнала в Пепеляшка. И съзря Едуард, който си пробиваше път към нея през тълпата, която се разделяше пред него като Червено море пред Мойсей. Тя забрави репортера, забрави тримата възхитени поклонници, забрави Жак. Действителността се стовари върху нея. Тя не беше Пепеляшка… и Едуард не беше принцът, който идва да й дари любовта си.
Той спря пред нея и я хвана собственически под ръка. Погледна я с такава топлота, че погледът му я ослепи. Софи замръзна. Едуард й се усмихваше не само с устата, но и с очите… със сърцето си.