— Здравей, скъпа — каза той. — Съжалявам, че закъснях.
Софи бе твърде замаяна, когато след няколко часа Едуард я поведе по постланите с червен килим стъпала на „Савой“ и двамата влязоха в огромното фоайе. Тя бе толкова изтощена, че й бе трудно да не се обляга на него, докато той я водеше към асансьора. Не протестира, когато той я въведе вътре, без да изпуска ръката й.
Но този фантастичен ден не я беше съвсем замаял. Осъзнаваше начина, по който той я гледаше сега, с разтапяща топлота… точно както я бе гледал през целия следобед. Фактически той се държеше така, сякаш наистина беше влюбен до уши младоженец. Къде остана гневът му? Враждебността му? Какво ставаше?
И нещо по-лошо, как би могла да се защити от него сега, в тези обстоятелства? Чувстваше, че костите й още отдавна са се превърнали в някаква разтопена маса. Сърцето й биеше неравно в гърдите. Той бе намислил нещо… тя беше сигурна в това. Но дали съблазняването беше първото или последното от намеренията му?
Той я поведе по коридора и я пусна само колкото да отключи вратата на апартамента с ключа си. Софи влезе бързо вътре пред него, възнамерявайки да му прегради пътя. Сега сърцето й биеше по-силно и устата й бе пресъхнала. Но той мина покрай нея и каза на Рашел, която си играеше с Едуина на синия килим:
— Защо не изведете Едуина навън за един-два часа?
Софи възкликна в едва чут протест… ускореният й пулс и тръпнещото тяло обаче й даваха съвсем противоположни заповеди.
Рашел скочи, изгледа ги един по един и се усмихна. След миг вече приготвяше Едуина за излизане. Тъй като коленете й се подкосяваха все повече и повече с всеки изминал момент, Софи се хвана за една красива масичка в стил „Чипъндейл“, за да се задържи права. Той не можеше да го направи, каза си тя. Не можеше така да нахлуе в апартамента й и да я завлече в леглото просто защото му е скимнало да го направи.
Но колко великолепно би било да се люби с него сега, след такъв прекрасен ден.
Софи вдигна поглед към него, бузите й пламтяха, не бе способна повече да се противи. Защото погледът му й обещаваше да изпълни всяка от най-дивите й мечти… обещаваше да й свали от небето дори луната и звездите. Тя стисна по-силно ръба на масичката. Кръвта бучеше във вените й. Страстта се бе разляла из цялото й тяло, бе овладяла слабините й така, както дяволът овладява светците. Бе зашеметена от това, което предстоеше.
— Сега ще излезем за малко, миличко — каза Рашел, увивайки Едуина.
Изражението й бе лукаво, искри пробягваха в очите й с дяволито задоволство. След миг тя мина покрай Софи и изчезна навън.
Софи не можеше да помръдне. Страх я беше да погледне отново към Едуард. Но го погледна.
— Ела тук, любов моя — каза той.
Очите и се разшириха. Усмивката на Едуард бе нежна и мила.
— Вече не можеш да избягаш от мене, Софи.
Софи почувства, че още малко, и ще припадне. Той се усмихна отново.
— Освен това нали ще се оженим утре?
И тръгна към нея.
Тя успя да издаде глас.
— Ут-тре. А н-не сме говорили какъв точно ще е н-нашият брак.
Той се засмя меко, очите му затанцуваха развеселени; положи ръце на раменете й. Софи замря на място, когато той я притегли към твърдото си възбудено тяло. Тя изведнъж усети как се огъва, сякаш нямаше кости, сякаш се разтапяше пред него.
— Няма какво да обсъждаме — прошепна той, а погледът му търсеше нейния. Пак се усмихна и леко я целуна по носа. Софи потръпна. — Ти ще бъдеш моя съпруга — промърмори той и устните му докоснаха клепачите й един по един. Софи преглътна един стон. — Най-любима съпруга — прибави той с дрезгав глас, целувайки този път устата й.
Софи трепна.
— К-какво?
Ръцете й се притиснаха към гърдите му, докато той полагаше целувка след целувка върху бузите, брадичката и устните й.
— Добре ме чу — каза Едуард, а гласът му стана по-дълбок, почти като ниско ръмжене. — Обичам те, магьоснице. И ще ти го покажа… незабавно.
Софи го погледна смаяна, стиснала реверите на жакета му, невярваща.
— Не… не разбирам.
— Не разбираш ли? — Той се засмя много дяволито, обхвана седалището й и опря слабините си в нейните. — Тогава нека да ти обясня.
Софи ахна, когато той я вдигна на ръце.
— Едуард… какво правиш?
Той отново се засмя, носейки я към голямата спалня.
— И още питаш!
Софи погледна красивото му лице, лице със силни, красиви черти, лице, доминирано от живи сини очи и изящен класически нос, лице, което винаги щеше да я омайва, да я преследва, да я владее.
— Моля те, не ме лъжи — извика тя.