Той я погледна също така сериозен като нея.
— Никаква гражданска церемония в съда пред съдията?
Софи прехапа устни. Видя се в разкошна бяла рокля, как пристъпва леко към олтара.
— О, Едуард — прошепна тя.
Той взе лицето й в шепи.
— Бяхме разделени година и половина. Сега, когато отново те намерих, ме е страх да те изпусна от поглед. Не искам нищо повече — нищо повече — от това, да бъда твой съпруг, Софи. Но те разбирам.
— Наистина ли?
— Наистина. — Той се поколеба, погледът му се зарея някъде. — Имам семейство в Калифорния Баща ми Рик, брат ми Слейд и жена му Реджайна. Ако отложим сватбата с един месец, те ще могат да дойдат. Имам и още един брат, Джеймс, но никой не знае къде е.
— О, Едуард, не знаех, че имаш семейство! Никога не си говорил за него!
Софи бе учудена. Някак си всички го възприемаха като човек без дом, без корени, без минало. Но всеки идва отнякъде.
— Някога бях много близък с всички тях.
— Случило ли се е нещо?
— Това е дълга история. — Той бе притеснен, устата му се изпъна в права линия. — Ще поканя и майка си.
Софи трепна.
Едуард се усмихна и я целуна по носа.
— Един ден ще ти разкажа всичко. Но не тази вечер.
Тя разбра, но почувства внезапен силен копнеж Да, искаше й се истинска сватба и Едуард щеше да й позволи да го направи, дори това да означаваше да изчака още няколко седмици. Но хората, които най-много обичаше, нямаше да присъстват. Лиза бе избягала; не си говореха със Сюзан. О, господи, помисли си Софи, спомни си за майка си и се опита да си представи сватбата си без нея.
Сякаш прочел изцяло мислите й, Едуард каза:
— Какво ще правиш със Сюзан, Софи?
Софи му отправи застинал поглед.
— Не знам.
На другия ден Софи излезе от „Савой“ преди десет. Не бе могла да спи добре през нощта. След като Едуард бе напуснал апартамента, тъй като благоприличието не допускаше да нощува там, тя бе лежала будна, измъчвайки се с мисълта за Сюзан.
И в края на краищата достигна до простия отговор. Прошка. Въпреки че Сюзан се бе опитала да направи нещо непростимо, тя бе действала с мисълта да предпази Софи, не да я нарани. И макар че Софи бе едновременно разярена и съкрушена, тя знаеше, че не може да обърне гръб на майка си завинаги. Между тях имаше неразрушима връзка, връзката между майка и дъщеря; връзката бе съществувала години наред и щеше да съществува винаги. Софи обичаше Сюзан. Ако за кратко я бе мразила, може би то бе, защото омразата може да произтече единствено от любовта.
А сега омразата я нямаше. Това че отново бе свързана с Едуард бе променило всичко. Имаше само тъга за миналото, което не можеше да бъде променено, и решимост да се върви към бъдещето, което щеше да бъде великолепно. Софи бе решила, че Сюзан трябва да бъде част от това бъдеще, защото имаше всички права.
Когато Софи излезе от таксито, вратата на резиденцията на Ралстънови веднага се отвори. Дженсън я посрещна с усмивка на прага.
— Госпожице Софи!
Софи се усмихна и го целуна по бузата. Никога преди не бе прекрачвала границите между двама им така открито, затова той се изчерви.
— Омъжвам се, Дженсън.
— Това е прекрасно, госпожице!
— Едуард е в „Делмонико“, ангажира балната зала и до довечера ще знам точната дата. Настоявам и ти да дойдеш — каза искрено Софи. — Ще настоявам и госпожа Мърдок да дойде.
Дженсън зяпна от изумление.
— Със сигурност, госпожице Софи… дори майка ви да ме уволни заради това!
— Ако те уволни, ще дойдеш да работиш за мене. — Софи поспря на стълбите. — Тя в стаята си ли е?
— Да.
Софи се запъти нагоре по стълбите, вече притеснена. Спря пред стаята на майка си. После влезе вътре.
Сюзан седеше пред тоалетката си, а камериерката сресваше косата й. Тя веднага видя Софи в огледалото и замръзна. След това скочи и се обърна с лице към Софи с широко отворени очи.
— Люси, оставете ни, моля.
Камериерката побърза да излезе.
— Здравей, мамо — прошепна Софи.
— Софи — Сюзан преглътна сълзите си.
— Мамо, идвам с мир.
— Слава богу! — извика Сюзан и се втурна към нея.
Двете се прегърнаха здраво.
Софи се бореше да не се разплаче и погледна към Сюзан, която изтриваше очите си с кърпичка.
— Мамо, омъжвам се, така че въпросът с даването на Едуина за осиновяване вече не стои.
— Направих грешка, знам, Софи Мислех, че правя това, което трябва, но сега разбирам, че съм направила ужасна грешка. Съжалявам.
— Няма нищо — каза Софи.
— Можеш ли да ми простиш?
— Да. Вече съм ти простила. — Софи се приближи към Сюзан, която отново бе започнала да плаче. Погали я по гърба. — А сега ще дойдеш ли следобед да се запознаеш с внучката си… най-накрая?