— Обект номер 1502 — чукна с чукчето аукционерът и подвижният стенд се завъртя Вламенк се скри и се появи След невинността. Мара възкликна и сълзи изпълниха очите й, когато аукционерът каза:
— Имаме предложение сто хиляди долара. Чувам ли двеста?
Сърцето й сякаш щеше да престане да бие. Мара се загледа в портрета, който баба й бе направила на дядо й на млади години, и отново бе зашеметена. Той бе толкова красив, че й се стори, че всеки момент ще излезе от картината и ще влезе в залата. По гърба й полазиха тръпки. Колко красива беше тази картина. Колко силна, колко въздействаща. Така нейният дядо бе гледал баба й — и такива чувства бе изпитвал към нея — преди толкова много години.
Започнаха да наддават бързо и бясно. Мара разбра, че има трима сериозни кандидати, двама мъже и една жена. Единият мъж беше млад саудитски принц, вече известен с това, че бе платил два милиона за един Моне преди четири години. Другият мъж беше агент на един много решителен и много богат японски колекционер. Мара се зачуди коя ли е жената. Беше на около тридесет години, носеше тъмен костюм на Армани с панталон и огромни очила с рамки от черупка на костенурка, които не можеха да скрият красивото й класическо лице. Тъмнорусата й коса бе стегната в елегантен кок.
Жената вдигна ръка, показвайки пет пръста.
Мара погледна към жената и веднага разбра какво е решила.
— Петстотин хиляди долара! — извика аукционерът. — Имам петстотин… имам ли шестстотин?
Принцът вдигна ръка. Аукционерът извика:
— Шестстотин!
Агентът на японеца кимна. Аукционерът извика:
— Седемстотин — и погледна към жената. Мара се усмихна. Аукционерът отново извика:
— Осемстотин! Имам ли деветстотин?
Принцът кимна. Аукционерът погледна към агента. Той кимна. Жената вдигна един пръст; нокътят й беше лакиран в червено. Аукционерът, вече с пот на челото, се обърна към принца:
— Имам един милион долара. Имам ли милион и петстотин?
Късо кимване… но сега принцът беше мрачен и напрегнат, изглеждаше притеснен. Агентът слушаше нещо по клетъчния си телефон, явно получаваше инструкции от токийския колекционер, и ръката му се стрелна във въздуха.
— Два милиона! — извика аукционерът, обръщайки се към русата жена Тя бе хладнокръвна.
— Три милиона долара — каза тя с точен и мек английски акцент.
Лицето на аукционера се озари, обръщайки се към саудитския принц. Мара с усилие отмести очи от жената и видя, че принцът поклаща отрицателно глава. Тя погледна към представителя на магната от Токио. Той бе побледнял и говореше трескаво по клетъчния си телефон. Вдигна поглед и кимна.
— Четири милиона долара! — извика аукционерът.
— Пет — каза жената.
Агентът заговори по телефона си. Аукционерът го погледна.
— Пет? Имам пет! — извика той. Агентът слушаше, по слепоочията му блестяха капчици пот. — Имам пет веднъж, пет два пъти…
Погледът му бе изпитателен. Мара затаи дъх. Агентът поклати глава. Не. Японският магнат нямаше да предложи повече.
— Продадено! — извика тържествуващо аукционерът. — След невинността е продадена за пет милиона долара.
Чукчето му отекна силно върху дървения подиум.
Мара се отпусна на стола си, трепереше и не можеше да повярва. Господи… След невинността беше продадена за пет милиона долара… над оценката на галерията, над чиято и да било оценка… и то в година на рецесия. У Мара се надигна внезапно въодушевление… истинска еуфория се разля по вените й. Колко щяха да се развълнуват Софи и Едуард, ако знаеха! Само ако знаеха!
Зърна с крайчеца на окото си бързо движение на черен вълнен креп. Мара се извърна и видя жената да напуска залата с дълги, сигурни крачки. Потупа по рамото мъжа, който седеше пред нея. Познаваше го бегло… беше от една елитна галерия на Медисън авеню.
— Кой купи Софи О’Нийл? — извика тя. — Коя бе тази жена? Мъжът се обърна към нея.
— Нямам представа. Не съм я виждал преди… но идваше всеки ден да гледа платното, Мара. Сигурно е нечия агентка.
Мара замръзна. Трябваше да знае кой е купил След невинността. Трябваше да знае… защото платното не можеше пак да изчезне след толкова кратко излизане пред артистичния свят. Не можеше. Не биваше. Не беше никак честно.
Мара скочи, мина покрай подиума и излезе през въртящите се врати на залата. Забърза надолу по мраморните стъпала. Във фоайето зърна жената да излиза на улицата. Мара извика: