— Чакайте! Чакайте!
Жената погледна през рамо. Погледите им се срещнаха. После жената ускори крачка, пресече тротоара, слезе на платното и вдигна ръка, за да хване такси.
Мара изтича през фоайето и мина като вихрушка през вратата.
— Чакайте… моля ви!
Но бе твърде късно. Жената влезе в едно жълто такси и то изчезна, преди Мара да успее да го спре. Тя застана насред Парк авеню, смаяно загледана след изчезналото такси.
— Няма нищо, Мара.
Мара застина, чувайки дядовия си глас. Знаеше, че това е халюцинация, но въпреки това се обърна, почти очаквайки да го види до себе си, усмихнат по неговия неподражаем начин Но до нея нямаше никой освен портиера на „Кристис“, който вдига въпросително вежда.
Мара се обърна рязко и тръгна с наведена глава по Парк авеню. Каза си, че това няма значение. Те бяха мъртви, но душите им витаеха; Мара ги усещаше и знаеше, че те са щастливи и горди. Само че… платното принадлежеше на публиката. Мара знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не научи кой е купил След невинността.
— И кой я купи, Едуард?
— Мислиш ли, че знам? Хайде, Софи, нека да оставим тази тайна на Мара… виждам, че умира от желание да я разреши.
Чу се смях, нежен и женствен. Неговият глас каза още нещо, този път тихо и интимно, почти нечуто.
Но дори някой минувач да бе чул този призрачен диалог, нямаше да се стресне. В края на краищата това бе Ню Йорк през 1993-а и през цялото време тук ставаха странни неща.