Усмивката й беше като бонбон, запят с оцет. Той се поклони.
— Разбира се. Лека нощ госпожо. — Обърна се и погледна Софи с мрачна загриженост и същевременно някак заговорнически и интимно, от което пулсът на Софи се заблъска ускорено. — Лека нощ госпожице О’Нийл.
Тя успя криво-ляво да му се усмихне. Едуард се оттегли. Сюзан се загледа след него. После се обърна към дъщеря си. И я зашлеви. Софи извика от изненада и болка, когато дланта на Сюзан се стовари върху лицето й. Майка й не я беше шамаросвала от години. Тя се облегна назад на стола, държейки смаяно пламналата си буза.
— Казах ти да стоиш далече от него! — извика Сюзан. — Не разбираш ли? Той е точно като баща ти, като проклетия ти покварен баща, това нещастно ирландско копеле… и ще те използва точно както баща ти използваше мене!
Софи не спеше. Дори не се решаваше да мисли за случилото се или да го анализира. Никога нямаше да разбере събитията, които се бяха разиграли този ден.
Тя рисуваше. Предпочиташе цветните бои, маслените бяха любимото й средство, но знаеше, че майка й никога нямаше да й позволи да донесе картините си в Нюпорт за уикенда, и наистина краткото разстояние не оправдаваше мъкненето на този багаж. Освен това бе пристигнала във вилата с намерението да се покаже общителна, което нямаше да бъде възможно, ако се заключеше в стаята си да рисува по цял ден, нито пък щеше да й бъде лесно да прекарва цяла нощ заета с работата си. Но не можеше да се съпротивлява срещу нуждата да рисува, срещу импулса, който неуспешно бе потискала целия ден и на който сега се отдаваше с целенасочена трескавост. Сънят бе последното, за което би се сетила в този момент.
Рисуваше със замах. Щрихите й бяха едри и дръзки. Скиците следваха една подир друга. Но обектът беше един и същ. Портрети на един и същи мъж; само позите бяха различни. Всички бяха портрети на Едуард Деланза.
Тя рисуваше Едуард коленичил, прав, седнал, тичащ, рисуваше го как държи грозната й обувка. Във всеки портрет тя го рисуваше напълно облечен, но по риза, за да може да загатне силните мускули, които бе почувствала до тялото си, но не бе видяла. Как й се искаше да го беше видяла напълно съблечен — защото тогава щеше да го нарисува гол.
Очертаваше тялото му с малко, но мощни, прости щрихи, не можейки да направи повече. Но във всеки портрет изписваше лицето му много грижливо. Във всеки портрет изражението му си оставаше едно и също. Каквото го беше видяла последно — нежно, загрижено, но и изпълнено с обещания.
4
Сюзан се разхождаше напред-назад. Бе изкарала безсънна нощ. А и когато Бенджамин я беше запитал какво има, тя нямаше как да му каже.
Беше сама в музикалния салон. Спря, за да се погледне във венецианското огледало, окачено над малка масичка в стил Луи XIV с мраморен плот. Тъмната й, стигаща до раменете, коса бе разпусната, обграждайки в съвършена рамка безупречното й лице с цвят на слонова кост и класически черти. Сутрешната й дреха бе проста, от фин памук с цвят на праскова, с дълбоко клиновидно деколте и плътно стегнат нагръдник въпреки модата, която налагаше висока линия на деколтето и свободни горнища. Сюзан знаеше, че фигурата й е възхитителна и откакто се омъжи повторно, винаги я бе подчертавала. Тя приглади уверено полите си, които прилепваха по бедрата й, преди да се спуснат надолу в обичайната си форма на тромпет. Не можеше да намери никакъв недостатък във фигурата си освен леките кръгове под очите.
Съжаляваше за предната вечер. Господи, колко съжаляваше. Но беше казала на дъщеря си да стои далече от Едуард Деланза, а Софи не я беше послушала. Само да не си беше изпуснала нервите. Но може би Софи си е взела поука.
Сюзан си пое дъх с мъка. Джейк бе умрял преди единадесет години и тя още чувстваше ужасната раздираща празнота всеки път, щом се сетеше за него, а това се случваше често. Да, това противно копеле й липсваше и винаги щеше да й липсва… но тя винаги щеше и да го мрази. За малко да я унищожи!
Сюзан не можеше да прости на Джейк нито това, че я бе отделил от обществото, от притежанията и богатството й, нито другите жени, нито намерението му да се разделят, когато му беше отказала развод. А когато Джейк беше принуден да напусне страната, тя стана известна като жена на убиец, на предател. Ако Бенджамин Ралстън не се беше оженил за нея след смъртта на Джейк, възвръщайки й мястото в обществото и дължимото уважение, тя още щеше да носи петното от позора на Джейк.
И най-важното — тя никога нямаше да прости на Джейк, че беше оставил цялото си състояние — близо един милион долара в облигации и готови пари — на дъщеря им. Това бе най-големият удар. Софи щеше да ги получи веднага, ако се омъжи, или щеше да почне да получава лихви на двайсет и една години, а пълната сума — когато стане на двайсет и пет, ако все още не е омъжена. След всичко, което бе изстрадала Сюзан, след всичко, което бе претърпяла и от което се бе отказала, той не й беше оставил и пукнат цент. Нито грош.