— Тя е невинна, господин Деланза. Не искам да я видя наранена. — Сюзан потръпна, спомняйки си за Джейк. — Мъж като вас може само да я нарани.
— Аз няма да нараня дъщеря ви, госпожо Ралстън, обещавам ви.
Сюзан се изсмя.
— Мъже като вас дават обещания само за да ги нарушават. Чуйте ме добре, господин Деланза. Досега Софи не знаеше нищо за мъжете, а вие ще пробудите у нея желания, които е по-добре да не се пробуждат. Забранявам ви.
— От какво толкова се страхувате? — запита той остро. Погледът му беше твърд като диамантите, на които се градеше репутацията му. — Ако Софи не е забелязвала мъжете, тогава, по дяволите, време й е да започне. Може би ще се откаже от смешните си намерения да остане неомъжена. Мислех, че бихте искали тя да се интересува от брака. Ако тя не се интересува, как ще й намерите съпруг и как ще я убедите да се омъжи?
— Това не е ваша работа.
Сюзан беше бясна… и дори още по-уплашена от интереса му към Софи, отколкото преди. И добави рязко:
— За ваше сведение, сър, аз поддържам решението на Софи да остане неомъжена.
Той трепна.
— Какво?!
— Единствената страст на Софи е рисуването. Тя няма желание да се омъжва… никога… слава богу. Като се имат предвид обстоятелствата, това е за добро.
Той не можеше да повярва.
— Невероятно грижовно и майчинско отношение, госпожо Ралстън!
Сюзан загуби търпение. Направи крачка напред.
— Аз я предпазвам от грубияни като вас и от нещо далеч по-лошо… от това, да разбере, че никой мъж не е готов да вземе за жена един инвалид. Така че я оставете, господин Деланза, преди да сте й напълнили главата с неосъществими мечти. — И прибави подигравателно: — Освен ако самият вие не пожелаете да се ожените за нея?
Едуард продължаваше да я гледа така, сякаш е чудовище.
Сюзан продължи с нападателен тон:
— Мисля, че за всички ни ще е най-добре, ако си заминете. Вие се бъркате в работите на Софи и това не ми харесва. Съжалявам, господин Деланза, но ви моля да си тръгнете.
Последва дълго мълчание, Сюзан стоеше начумерена и решителна, Едуард — с безстрастно изражение. Накрая той каза:
— Ако наистина не искате да я видите наранена, престанете да я наричате инвалид… престанете да се отнасяте с нея като с инвалид.
Сюзан хлъцна смаяна.
Едуард се усмихна хладно и се поклони:
— Тъй като ви безпокоя, госпожо Ралстън, аз си заминавам още сега.
След тези думи той излезе с дълги, уверени и гневни, крачки.
Едуард чакаше каретата да дойде пред главния вход на къщата, за да го вземе и да го откара на гарата в града. Беше се облегнал с едното рамо на бялата, обшита с дъски, стена на къщата и пушеше. Ярката бяла алея, застлана с натрошени мидени черупки, се простираше пред него, виейки се покрай постройката за карета, конюшнята и жилищата на прислугата, и стигаше до високата близо осем фута порта от ковано желязо, която сега беше отворена. Едуард забеляза на пътя извън нея няколко велосипедисти, пет-шест коня с карета и накрая един блестящ черен „балон“, управляван от широко усмихнат млад мъж с леко сако, кепе и очила. На задната седалка имаше три млади дами, облечени еднакво, които примираха ту от ужас, ту от смях.
Едуард се усмихна леко, автомобилът го отвлече от чувството му за вина. Не беше видял Софи, както се надяваше, не беше се сбогувал с нея. Тя не беше слязла за закуска тази сутрин, нито беше отишла на сутрешна разходка заедно с другите гости. Той си спомни ужасното й куцане предната вечер, спомни си колко подут беше глезенът й и се сети, че тя още е на легло. Каза си, че едва ли има някакво значение, че заминава, без да се е сбогувал както трябва; щеше да я види отново в града. За него това беше важно.
Едуард се отдаваше на някакъв странен подтик… да я закриля. Защото му беше съвършено ясно, че Софи се нуждае от закрилник.
Трепна, като се сети за Сюзан Ралстън. Нямаше нищо необикновено в желанието й да опази дъщеря си да не бъде наранена; Едуард наистина щеше да се учуди, ако тя не се бе намесила, когато видя проявеното от него съчувствие към Софи. Но у Сюзан Ралстън имаше нещо повече от майчинския покровителствен инстинкт. Едуард не можеше да реши дали тя съзнава колко е жестока всъщност. Надяваше се това да не е съзнателно. Но как можеше тя така безжалостно да заклеймява Софи с епитета „инвалид“? Наистина ли вярваше, че е така? Имаше ли нещо, което би спечелила от това? И как можеше да бъде съгласна с решението на Софи да не се омъжва? Това беше нелепо. Всяка майка се надява да види дъщеря си омъжена на добро място.