Едуард си пое дъх с мъка. Въпреки желанието си отново се върна към Южна Африка. Равнината се мержелееше пред него, сияейки в непоносимата жега. Остра миризма се вмъкна в ноздрите му — миризмата на изгоряло месо, човешко и животинско, на изпепелени дървета и посеви.
Политиката на „изгорената земя“ беше измислена от британците, но бурите бързо я бяха възприели. А нейни жертви бяха невинните. Едуард бе виждал обгорени до смърт тела на хора от двата пола, на всякаква възраст, от всякакъв ръст. Знаеше от личен опит, че животът е едновременно крехък и скъпоценен.
И беше виждал инвалиди. Истински инвалиди. Беше виждал ослепени на бойното поле мъже, мъже без ръце или крака. Беше видял дори един невероятно покъртителен инвалид, загубил и четирите си крайника. Това беше една от най-мъчителните гледки, които Едуард някога беше виждал. Беше гледка, която никога нямаше да забрави.
Софи не беше инвалид. Едуард си спомни как я беше почувствал в ръцете си предната вечер само за един-единствен миг. Топла, женствена, чудесна. Спомни си силното й куцане. Не беше съвършена, но и никой не беше съвършен Беше млада, мила, много талантлива и невероятно жизнена. Но истинският живот още й предстоеше.
Може да мислеше, че е предана на изкуството си — и той усещаше, че това е вярно, но усещаше и че това е начин да избягва онова, от което се страхуваше, отхвърлянето, на което беше станал свидетел предната вечер в салона. Колко глупави бяха всички.
Така че Едуард, както изглежда, трябваше да спасява Софи от самата нея. А защо не? Не беше ли дошло времето да изкупва някои от греховете си? Цял живот досега беше живял единствено за себе си; представляваше завършен хедонист. Не беше ли време да прегърне нечия кауза? Да направи нещо благородно и достойно, да се промени? Едуард нямаше нищо против да докаже, дори само на себе си, че репутацията му е наполовина вярна. Може би щеше да успее да изкупи греховете си като мъж.
И докато правеше това, щеше да освободи Софи. Щеше да я освободи въпреки погрешните представи, които имаше за самата себе си, подхранвани от майка й, може би дори насърчавани от Сюзан заради нейни егоистични цели. Когато дойдеше денят, в който Софи щеше да разбере колко цялостна е всъщност, той щеше да си отиде доволен. Щеше ли?
Предната нощ почти не бе спал Безпокойството за Софи го разяждаше. Имаше толкова много неща, които искаше да знае за нея, а всеки въпрос бе прекалено интимен, за да бъде зададен от чужд човек.
Хилари се бе опитала да любопитства, но той нямаше намерение да споделя мислите си за Софи с любовницата си. В края на краищата тя се бе отказала и бе напуснала стаята му доста преди зазоряване.
Едуард се смути, като си припомни колко шумно и разгорещено се бе любил с Хилари последната нощ. Докато прегръщаше любовницата си, образът на Софи изпълваше мислите му, нескривано еротичен и съвсем плътски.
Едуард твърдо отблъсна потайните си мисли. Софи имаше нужда от приятел или от по-възрастен брат, и това щеше да бъде той. Той щеше да я закриля и щеше да не обръща внимание на греховните мисли, блуждаещи в ума му… И на либидото си. В края на краищата самоконтролът отличаваше хората от първичните животни. Ако не можеше да се контролира, значи не беше по-добър от всичко, което му приписваха.
Двама ездачи се мярнаха на пътя и поеха по алеята в бавен тръс, прекъсвайки мислите на Едуард. С облекчение разпозна Хилари. Тя не само беше разсейването, от което се нуждаеше сега, но беше й оставил запечатана бележка, която обясняваше с общи думи причината за заминаването му. Предпочиташе да обясни прибързаното си заминаване лично.
Хилари скочи от седлото и му хвърли ярка и същевременно изпитателна усмивка. Той видя, че я съпровожда дебеличкият млад адвокат от Бостън.
— Господин Деланза! — Хилари хвърли небрежно юздите на грума, който беше дотичал веднага, и се приближи до Едуард с дълги забързани крачки. — Напускате ли ни?
— За съжаление — каза той. — Добро утро, госпожо Стюарт, господин Мартен.
— Наистина за съжаление — пророни Хилари, а усмивката й угасна. Впи в него пронизващ поглед. — Някакъв проблем ли има?
— Никакъв. Само една работа, която трябва да свърша без отлагане.
— Може би ще се видим в града, когато лятото свърши — каза тя накрая. — След една-две седмици.
— Надявам се — отвърна Едуард, давайки й да разбере, че не я изоставя.
Тя му се усмихна; беше разбрала.
— Може би дори ще е по-скоро — каза тя и след още няколко учтиви думи, без никакви намеци се сбогува с двамата мъже.
Хенри Мартен мълча през цялото време, а сега погледна със съжаление след нея.