И тайничко се бе надявала Едуард да я намери поне малко интересна, да я вижда не като обект на любезно отношение, а като жена от плът и кръв като всички останали.
— Госпожице О’Нийл? — Хенри хвана ръката й и в гласа му прозвуча искрена загриженост.
Софи разбра каква глупачка е била. Нима не е знаела, че за него техният разговор е бил някаква незначителна среща, случаен и необвързващ флирт? Софи се стегна с голяма усилие. Разбра, че още малко, и ще вземе да се разплаче. Това беше смешно, ето защо тя се усмихна на Хенри, надявайки се смущението й да не е било прекалено очевидно. Протегна му ръка.
— Моля, господин Мартен.
Закуската като че ли нямаше край.
Софи седеше на леглото в стаята си, сключила ръце, и се чудеше на дивите си емоционални изблици.
Още от ранна възраст се бе научила, че трябва да сдържа чувствата си. Поне външно и пред хората. Малко след като баща й ги напусна, Софи се увлече по рисуването. Детските й рисунки бяха бурна и шокираща експлозия от цветове и линии. Баща й ужасно й липсваше и тя не разбираше защо ги е напуснал. В началото, сега тя знаеше това, нейното изкуство изразяваше гняв.
Софи леко се усмихна. Когато беше започнала сериозно да изучава живопис на тринайсет години, я бяха вкарали в грижливо ограничения калъп на класицизма, на прецизното линеарно рисуване и абсолютното придържане към реалистичния детайл. Не й беше убягнал фактът, че напоследък изкуството й преживява връщане към ранните детски години, че маниерът й да нанася щрихите и цветовете отново бързо се връща към агресивността, макар и не толкова примитивна.
Софи посегна да вземе новия скицник, с който работеше от снощи. Отвори го и се загледа в портрета на Едуард Деланза. Беше нахвърляла щрихите така дръзко, че скулите и челюстта му стояха като изсечени, но приликата беше учудващо голяма. Тя се вгледа в очите му, блестящи с недоизказани неща, за които тя дори не посмяваше да се досети.
Заболя я. Той си беше отишъл и приятният им флирт не беше означавал нищо за него — докато за нея не беше така.
В стаята й нахлу Лиза.
— Какво става? Господи, толкова беше бледа на закуска, като чаршаф!
Лиза се спусна към нея, седна на леглото до Софи и я прегърна.
— Добре съм.
— Нищо не хапна. Да не си болна?
Софи въздъхна.
— Не, не съм.
И дори да беше успяла да намери думи, с които да изкаже пред доведената си сестра своето объркване или разочарованието си, именно тя служеше като довереница за сърдечните мъки на Лиза, а не обратното.
— Сигурна ли си?
Тя се усмихна на Лиза.
— Сигурна съм.
Случилото се беше за добро, каза си тя. Малко оставаше да полети на крилете на фантазията си в един свят, който беше затворен за нея. Хубаво стана, че Едуард си бе заминал сега, преди да си е изгубила ума по него и може би преди да се е изложила. Прибързаното му заминаване беше окончателно доказателство за това, колко неискрени са били чарът и любезностите му.
— Хайде, ела долу да се разходиш с мене и с другите — настоя Лиза. — Знаеш ли, този адвокат много се интересува от тебе.
Софи махна с ръка.
— Господин Мартен само прояви учтивост.
— Софи, винаги ли трябва да бъдеш такава саможива?
Софи премигна. Спомни си лекцията на Сюзан от вчера.
— Наистина ли изглеждам такава бяла врана?
— Не бяла врана, просто много страниш от хората. Софи, иска ми се повече да излизаш. Забавно е на събиранията. Когато дебютирам, надявам се, че ще дойдеш.
— Разбира се, че ще дойда — каза уверено Софи.
Може би наистина трябваше малко повече да излиза. Само че как да следва курсовете и да напредва в изкуството, ако излиза повече? А и тя никога не беше обичала „събиранията“ — тоест, до снощи. Дали не грешеше, съсредоточавайки се така цялостно върху изкуството си и изключвайки всичко останало?
Лиза въздъхна и се изправи.
— Ще рисуваш ли?
Тя погледна към скицника в ръцете на Софи.
— Днес не — отвърна Софи, вземайки твърдо решение, и остави скицника настрана.
— О, Софи, смачкала си рисунката. — Лиза знаеше колко важно е изкуството й за нея и бързо изглади намачкания лист. Ръцете й застинаха. Взря се неподвижна. — Софи, ти рисуваш него…
Софи не отговори.
Но Лиза замря на място.
— Ти си влюбена в него! — възкликна тя накрая.
— Не! — възкликна на свой ред Софи.
Лиза се вгледа със затаен дъх в портрета.
— Виждам го, Софи… пише си го тук, на листа.
Софи седеше като замръзнала.
— Дори не познавам господин Деланза, Лиза. Смешно е да твърдиш, че съм влюбена в него.