Накрая Софи навърши шестнайсет години. Кандидатства в Академията, приеха я и тя продължи да учи под ръководството на Веро, както и с много други преподаватели. Но един ден той дойде при нея с очи, потънали в сълзи.
— Отивам си у дома, малката ми — каза той.
Софи занемя.
— У дома? Във Франция?
— Да. В Париж. Семейството ми е там, а жена ми не е добре.
Софи закърши ръце, опитвайки се да не избухне в плач. Не можеше и да допусне, че тоя капризен, неразговорлив мъж някъде го очаква семейство, още по-малко пък — в Париж. Как щеше да й липсва този учител, нейният наставник, нейният приятел.
— Наистина трябва да отидете — прошепна тя. — Дано само госпожа Веро си възвърне здравето.
— Я напери гребена, мъниче такова — и Веро взе ръката й. — Ти си научила всичко, каквото можеш да научиш от мене, скъпа — каза той и й целуна ръка. — И в последното си писмо до моя добър приятел Андре Волар във Франция му писах същото.
Волар беше търговец на картини в Париж, за когото Веро бе споменавал от време на време на Софи.
— Сега трябва да се учиш от други добри учители в Академията — продължи Веро — и от хората около тебе, а после от самата себе си… и от живота. — Накрая той се усмихна. — Но имай търпение, малката ми. Един ден ще бъдеш свободна да използваш тези маслени бои така, както копнееш да го направиш. Ти си млада, времето е пред тебе. Учи усилено с новите си учители. И когато дойдеш в Париж, ела ми на гости.
След като той замина, Софи плака, чувствайки се така, сякаш е изгубила много скъп приятел — единствения си истински приятел. Няколко дни изобщо не можа да рисува или дори да мисли за рисуване, Веро ужасно й липсваше. Единствено той я разбираше през годините, откакто баща й умря.
Когато се върна в ателието си, тя не се вслуша в последното му нареждане. Работеше по една пасторална сцена, платното се казваше просто Сентръл парк. Корабчета, плаващи по малко езеро, момченца в къси панталонки и възрастни мъже по ризи, наблюдаващи игрите им, възбудени, смеещи се, ликуващи. Тя се взираше в маслените бои, ядосана, че учителят й си е заминал, чувстваше се млада, дива и непокорна. След седмица щеше да започне обучението си в Академията. На Софи й се струваше, че времето не е на нейна страна — сякаш трябваше да направи това или сега, или никога.
Внезапно уплашена, тя взе една средно голяма четка, а сърцето й заби лудо. Потопи трескаво четката в яркожълто. Скоро спокойната вода стана по-скоро синя и зелена, отколкото кафява, напръскана с жълто, платната, които преди бяха бели, сега заплаваха многоцветни. Приятната езерна сцена избухна в топли цветове и трептящо движение. Докато работеше, Софи мислеше за Моне, чиито картини често бе гледала в изключителната галерия „Дюран-Рюел“ в центъра на града.
Беше извънредно горда от първия си пробив в модернизма, но същевременно изпитваше съмнения и отчаяно се нуждаеше от насърчение и подкрепа. Дали не се изразява грубо и плоско там, където Моне е недоловим и изключителен? Тя плахо спомена на Лиза какво е направила, осмелявайки се да разкрие надеждата си, че нейното изкуство е поело по нов път и че е открила истинския си стил. Лиза се развълнува и каза на Сюзан, която настоя да види картината. Софи беше поканила майка си и сестра си в ателието, за да видят картината й, опитвайки се да потисне страха и тревогата си. Картината на Софи ги шокира.
— Ти си луда! — извика Сюзан. — И всички ще кажат, че си луда! Ще кажат, че си една луда саката! Не ти е позволено да рисуваш по така, Софи! Забранявам ти! Чуваш ли ме? Какво стана с фините ти портрети и пейзажи? Защо не направиш нов портрет на Лиза?
Софи не можа да скрие огорчението си. Питаше се дали са прави, дали опитът й да подражава на великия Моне е толкова чудовищен, щом така ги е шокирал. И захвърли картината, но Лиза я взе и я окачи в антрето. Софи се върна в Академията и продължи да изучава традиционното използване на линиите и формите, светлосенките и цветовете, след занятия прекарваше три-четири часа дневно в музея „Метрополитън“, копирайки един след друг известни художници.