— Не мога да си представя защо сте тук, господин Деланза — чу се тя да казва рязко.
— Ами дошъл съм да ви ухажвам.
Трапчинките му бяха дълбоки, зъбите извънредно бели и блестящи. Дръзките му сини очи приковаваха нейните.
Въпреки решимостта си Софи усети как неотвратимо попада под въздействието на неговия чар. Магнетизмът му беше непреодолим.
— Господин Деланза, не разбирам — каза тя сковано. — Защо ще идвате да ме ухажвате?
— Питате ли другите джентълмени защо идват да ви ухажват?
Тя се изчерви, съвсем затруднена.
— Смятам, казала съм ви, че нямам ухажори.
Той се вгледа в нея и усмивката му угасна.
— Нима никой не ви идва на гости?
Тя вдигна брадичка.
— Не и джентълмени.
Погледът му бе невярващ. Трапчинките отново се появиха.
— Е, сега е дошъл един — аз.
Тя си пое дъх. Сърцето й още биеше лудо.
— Вие сте светски човек — каза Софи, подбирайки думите си внимателно.
Беше решена да научи какви са намеренията му. Решена да разсече тази неразбираема загадка веднъж завинаги.
— А аз съм, както виждате, пристрастена, но ексцентрична художничка. И…
Тя не можа да го изкаже. Не можа да изрече истинската причина, поради която той не можеше да я смята за интересна Очите му потъмняха.
— И какво още?
— Защо ще ме ухажвате? — извика тя, губейки крехкото си самообладание и заедно с него — хладнокръвието си.
Той се навъси.
— Значи сте ексцентрична, така ли? Това е смешно, защото аз не ви намирам ексцентрична. Оригинална, талантлива, да. Но ексцентрична? Не. Чии думи са това, Софи? Ваши или на майка ви?
Софи се ококори.
Той се приближи към нея. Софи отстъпи назад.
— Да не би да забравяте нещо?
Софи облиза устни. Той я бе накарал да се опре на стената. Тя трепереше и беше изплашена… вгледа се в него, мълчейки упорито. Почуди се дали той не би могъл сега да се възползва и да я целуне. После какво щеше да прави тя?
През ума й мина като светкавица мисълта, че тъй като никой никога не я беше целувал, това може и да й хареса.
Очите му бяха станали буреносно сини.
— Не давам пукната пара за това, че имате изкривен глезен, Софи.
Софи не му вярваше.
— Тогава сте единственият.
— Тогава всички останали са просто едни проклети глупаци.
Софи се взираше в него, ясно осъзнавайки, че телата им са разделени едва от няколко инча разстояние. Тя усещаше топлината му. Нещо по-лошо, усещаше, че и тя самата се сгорещява, и то по такъв начин, както никога преди не се беше чувствала.
— Какво по-точно искате да кажете?
Той вдигна ръка. За един кратък миг, в който сърцето й почти спря, Софи помисли, че ще я докосне. Ръката му като че ли се насочваше към рамото й, после той опря длан на стената, малко отстрани над главата и, и се облегна на нея с цялата си тежест.
— Искам да кажа, че съм дошъл на гости при вас така, както всеки друг мъж би могъл да дойде. Чистосърдечно и благоприлично. Защото ви намирам интересна. А вие се държите така, сякаш съм прокажен.
— Не съм искала да създавам у вас такова впечатление — каза глухо Софи.
Ръкавът на дрехата му беше толкова близо, че тя усещаше финия син вълнен плат до бузата си. Едуард я погледна втренчено.
— Защо се плашите от мене?
— Не се плаша.
Но се плашеше… о, как се плашеше. Какво ли ще направи, ако той я целуне?
Усмивката му се изви. В очите му проблесна горчиво пламъче.
— Предполагам, не бих ви обвинил. Но ви обещавам, Софи, няма да ви нараня. Искам да бъда ваш приятел.
Бе изрекъл последната фраза с мек, съблазнителен шепот. Софи реагира незабавно. Сърцето й заби тройно по-бързо. Не можеше да диша, не можеше дори да преглътне. Какво приятелство, чудеше се тя, има той предвид?
Софи погледна в неговите искрящи сини очи. В главата й изскочи картина — мъж и жена, слети. Мъжът беше Едуард, жената беше самата тя. Навярно думите му носеха някакво по-дълбоко, по-сложно значение. Сюзан сигурно щеше да го изтълкува така. Тя си спомни колко покровителствено се бе държал той с нея на верандата в Нюпорт онази вечер. И не знаеше дали да се успокои, или да се разочарова, ако той сега говори напълно искрено.