Едуард приковаваше погледа й с очи.
— Приятели ли сме, Софи?
Софи потрепери. Знаеше, че той го усеща, защото бузата й докосваше ръката му. И ако се облегнеше само още малко повече на ръката си, коленете им също щяха да се докоснат.
— Софи?
Тя се опита да измисли какво да му отговори. Нямаше начин да избегне клопката на двусмислицата.
— Разбира се, приятели сме, ако това искате. — Тя знаеше, че по лицето й плъзва червенина.
Стори й се удовлетворен. Но следващите му думи наистина я накараха да изгуби почва.
— Ще нарисувате ли нещо за мене?
— Какво?
— Ще нарисувате ли нещо за мене, Софи? — повтори той.
Тя се загледа в него, без да помръдва, а сърцето в гърдите й отново се разтуптя буйно.
— Нарисувайте ми нещо — замоли я той. — Каквото и да е. Каквото ви дойде на ума.
Говореше с такъв тон и по такъв начин, както според Софи го беше правил много пъти преди, с много жени, когато е искал да сграбчи плячката в ръце и да я отнесе в леглото си.
Софи притисна гръб до стената.
— Не. Не мисля. Не. Усмивката му изчезна.
— Защо не?
— Идеята не е добра.
— Защо?
Софи не се чувстваше на себе си. Инстинктът й подсказваше да не удовлетворява молбата му. Може би, защото го намираше така неотразим, може би, защото желаеше одобрението му, дори то да няма никакво значение за работата и за успеха й. Тя някак си усещаше, че ако въведе Едуард в света на своето изкуство, това ще бъде твърде опасно — много по-опасно, отколкото това, че сега е тук сама с него или от това, че се съгласи да бъдат приятели.
— Искате твърде много.
— Много? Но нали нарисувахте портрет на госпожица Еймс.
— Не е същото.
— Защо?
Софи не можеше да отговори. Нямаше как да му каже, че госпожица Еймс е симпатична стара вещица, докато той е принцът от мечтите на всяка жена. Че собствената й майка бе настояла за тази поръчка, а не я бе молил един великолепен, застрашителен непознат.
— Много съм заета — каза тя накрая, а езикът й се заплиташе поради факта, че тази истина всъщност бе само едно извинение. — Лекциите и уроците ми отнемат почти всичкото време.
— Разбирам. — Изглеждаше засегнат. Махна ръката си от стената. — Помислих, че тъй като се сприятелихме, бихте могли да отделите малко време… за мене.
Софи замръзна. Ами ако той наистина е само галантен? Ако наистина иска да й бъде приятел? Ако успеят да установят платонично, но топло приятелство? Сърцето на Софи се сви в копнеж. Тя трепна, разбирайки, че не й се иска той да напусне живота й. Че той вече е станал част от нейния свят, независимо че едва-що бе влязъл в него.
— Защо правите така? — прошепна тя.
— Защото така трябва — отговори той меко. Погледът му обаче бе дързък. — Вие имате нужда от мене, Софи. Имате нужда някой да ви разтърси.
Софи можа само да го изгледа продължително. Внезапно и двете му ръце се опряха на стената, точно отстрани над главата й.
— Имате нужда някой да ви разтърси — каза той отново, този път сурово и изведнъж бедрата му се опряха плътно в нейните. — И то жестоко.
Софи застина на място, усещайки как мускулестите му бедра притискат нейната мека плът, усещайки топлината, която плътта му пораждаше в самата нея. Пропадна в блестящите искрящи дълбини на очите му, които бяха започнали да пускат диви пламъци така, както Софи никога досега не беше виждала у никой мъж или жена. Тя облиза устни. Сърцето й биеше диво. Не изглеждаше възможно, но… На Софи й хрумна нелепата мисъл, че той може да я целуне. И ако инстинктът не я подвеждаше, тя щеше да го отблъсне, и то съвсем уверено. Софи се опита да подбере думи, с които да го направи, но не успя.
— Аз ще ви разтърся, Софи — прошепна той с хвърлящи огън очи и се наведе още по-близо, докато гърдите му почти опряха до нейните.
Погледите им се срещнаха и между тях припламна нещо — толкова силно, толкова блестящо, че Софи забрави всички предупреждения на Сюзан и всякакви почтени намерения. С цялото си сърце изричаше „да“. Той разбра, устните му се извиха леко и наведе глава. Очакването на неговата целувка беше най-прекрасният и най-мъчителният момент в живота й.
Тогава Софи забрави всичко. Огън се разля във вените й, изгори кожата й, изпълни средоточието между бедрата й, карайки я да усети ново и странно влечение. Тя чу как от устните й се изтръгна меко изхлипване точно преди той с цялата си тежест да се докосне до нея. Софи хлъцна, когато неговата издута, набъбнала мъжественост се опря с цялата си дължина в корема й и тя се парализира.
Устата му докосна нейната. Софи издаде лек звук, нисък стон на желание. Устните му отново докоснаха нейните. Софи сви ръце в юмруци, за да не им позволи да сграбчат раменете й. Тялото й туптеше несвястно в отговор на деликатното и леко като перо докосване на устните му, на масивната и гореща тежест от слабините му. Обзе я изгарящ копнеж по него, копнеж да се стопи в ръцете му, докосвайки го навсякъде, да, навсякъде, нуждата да се отпусне на пода и голата й мека плът да се прилепи към пулсиращата му твърдост. Искаше да стене от това, искаше да пъшка, да вика, искаше да изкрещи: „Да!“ Искаше да извика: „Ела!“ И искаше той да я целува така, както го беше видяла да целува Хилари. Дълбоко, с цяла уста, сякаш пие от купата на нейните устни, като прелюдия към начина, по който щеше да я вземе с великолепното си мъжествено тяло.