Но не стана така. Вместо това, след един ужасно кратък момент, след невероятно лекото докосване на устните му той застина на място.
Софи държеше очите си затворени. Но дишаше тежко, сякаш бе тичала маратонско разстояние. Впиваше ноктите си в дланите. Тялото й трептеше като опъната тетива на лък.
— Божичко — изшептя той дрезгаво.
Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.
— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.
Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.
Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.
Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!
— По дяволите! — изрече той.
Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.
Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.
— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.
Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи. Може ли?
— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.
Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.
— Да, добре съм.
Усмивката му изглеждаше принудена.
— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?
— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.
— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.
— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.
Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.
— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?
Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.
— Не знам. Вие така ли мислите?
— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.
Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.
— Оставаме си приятели.
Той се усмихна облекчен.
— Това означава ли, че ще получа картина?
Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.
— Да.
— Какво ще нарисувате?
— Не знам.
Той каза:
— Аз знам какво искам.
— Вие… знаете ли?
Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.
— Искам ваш портрет.
Софи се засмя нервно.
— Все още се опитвате да ме разтърсите, нали?
— Един автопортрет ще ви разтърси ли?
— Аз не правя автопортрети.