Щеше ли да посмее? Едуард беше опитен, когато ставаше дума за съблазняване, но никога преди не се бе занимавал с игри, които не дават задоволяващ завършек за двете страни. Запита се дали притежава самообладанието, необходимо за подобен род игри. Можеше ли да следва собствените си правила, правила, които никога преди не му се бе налагало да следва.
Когато каретата пред него си замина, Едуард включи двигателя и се придвижи напред. Слизайки, почувства как се въодушевява при мисълта за следващата си среща със Софи. Ако не се познаваше така добре, щеше да си помисли, че е хлътнал по нея. Но за мъж като него самата тази мисъл беше смешна.
Едуард се изкачи по покритите с червен килим стъпала на „Савой“, докато в същото време портиерът в своята червена ливрея отваряше стъклената врата пред него и му се кланяше. Едуард кимна, мисълта му работеше на пълни обороти. Ако трябваше да направи така, че Софи да започне да се радва на живота, значи им предстоеше двамата заедно да опитат много забавления. Бързо прекоси разкошното, застлано с мрамор, фоайе. Може да започнат с разходка с колата и обяд в „Делмонико“.
Заставайки пред рецепцията за пощата си, той забеляза един висок загорял мъж, който се обърна да го погледне. Едуард помисли, че може би го познава, но с един поглед се увери, че мъжът му е съвсем неизвестен. Когато се обърна, ровейки в писмата, които му бе подал чиновникът, някой, застанал до него, го бутна. Писмата се разпиляха по пода.
— Извинявай, приятел — каза мъжът с дрезгав, ленив глас. — Нека ти помогна.
Едуард погледна високия загорял мъж, който преди малко го бе загледал, а сега се навеждаше да събере писмата му. Мъжът се изправи, бе висок колкото Едуард, но с петнадесетина години по-възрастен. Устата му се изви в усмивка, но необикновените му очи гледаха пронизително.
Едуард го загледа за миг. Познаваше тези очи. Те не можеха да се забравят.
— Познавам ли ви?
Мъжът се усмихна.
— Не мисля.
Едуард бе сигурен, че е виждал някъде очите на мъжа, че някъде е срещал вече този поглед. Знаеше и кога е станал жертва на нарочно блъскане. И на свой ред се усмихна:
— Благодаря, сър.
Запита се дали мъжът не е откраднал някое от писмата му и понеже не успя да ги прегледа, не можеше да разбере. Почуди се какво ли може да иска този мъж от неговата поща. Очакваше съобщение от компанията „Де Беерс“, големия минен консорциум в Южна Африка, а всичко друго нямаше значение. Може би този мъж иска неговата мина, също както и „Де Беерс“.
— Надявам се да не съм ви попречил с нещо — подхвърли мъжът с хладен поглед и сух глас. Последва очарователна усмивка, за която Едуард бе сигурен, че е фалшива. После непознатият се обърна и се отдалечи.
Едуард загледа след него, питайки се кой, по дяволите, е той и какво, по дяволите, иска… и откъде го познава. Ужасно се смути.
Джейк О’Нийл мина през една стая, после през още една, след това през още една и още една. Вървеше през цялата чисто нова къща. Стъпките му отекваха по мраморните подове и във високия таван на вестибюла. След като обходи първия етаж, отиде на втория, после на третия и след това на четвъртия. В стаите за прислугата той спря пред един прозорец. Река Хъдзън блестеше далече долу като гъвкава черна змия в светлата лунна нощ.
Единствената стая, в която не бе влязъл, беше детската.
Докато обикаляше, забелязваше всеки мебел, всяко парцалче, всяка картина. Забеляза цвета на стените, тапицериите на столовете и диваните, покривките на леглата драпериите, аплиците и полилеите. Огледа всеки корниз и всяка гипсова украса.
Никой не би разбрал от безстрастното му изражение дали е доволен. Ако беше доволен, никой не би могъл да разбере. Защото беше сам.
Джейк слезе по стълбите със същата уверена крачка внимателно контролирайки стъпките си. По загорялото му и обветрено лице все още не можеха да се прочетат никакви емоции. Стъпките му отново отекнаха докато прекосяваше фоайето. Влезе в стаята която си бе определил за библиотека. Беше облицована с тъмна ламперия, но изглеждаше още по-тъмна заради виненочервения турски килим на пода; двете стени бяха отрупани с лавици с книги, плочата над камината беше от сив гранит. Не гореше огън. Стаята бе неосветена с изключение на малката лампа на голямото му бюро в стил „чипъндейл“ и беше някак си студена, стерилна.
Той я прекоси, без да се забави. Спря само да си налее чаша от финото шотландско уиски, което можеше да купи с парите си, и го глътна на една глътка после си наля второ. Отиде до големия зелен диван, който поддаде под тежестта му. Парливото уиски вътре в него не можеше да намали потиснатостта му. Тя го стягаше през гърдите.