Джейк затвори очи и дългите му мускулести крака се изпънаха напред, а лицето му се сгърчи от болка, която не беше физическа. Издаде звук — нещо средно между въздишка и изхлипване.
Беше сам в огромната си къща за три милиона долара сам, дори без нито един слуга — но той искаше да е така. Беше живял сам толкова дълго време, че сега познаваше само това съществувание.
Наистина сега, когато се бе върнал, когато къщата му най-накрая бе готова щеше да му трябва армия от прислужници. Предполагаше, че още утре трябва да си наеме секретарка.
Дали слугите щяха да бъдат удобство?
И той го чу. Мил детски смях. Отекващ в коридора отвън.
Джейк застина не смеейки да отвори очи, вслушвайки се внимателно, за да чуе този звук, който му бе толкова скъп — звук, който не бе чувал от четиринадесет години, — звук, който никога вече нямаше да чуе. Но той само си го бе въобразил, залутан в този мавзолей, който бе нарекъл дом; само си го бе въобразил в несекващата си тъга. Не за първи път се вслушваше и като награда дочуваше сладкия й смях, знаеше, че няма да е и за последен път. Защото Джейк си позволяваше да фантазира… защото само това му бе останало.
И само за миг се запита дали не полудява.
И преди му се бе случвало това ужасно нещо — когато лежеше в затвора.
Но дори да полудяваше, не можеше да отхвърли спомените си, не можеше. Тъкмо тези спомени го бяха крепили, бяха му помогнали да остане жив и донякъде с разума си през двете години, докато бе в затвора, преди да успее да избяга.
Затворил очи, той се ослушваше за смеха й и отново го чуваше. Едва дишаше. Чуваше стъпките й, докато тя се приближаваше, тичайки, към вратата. Русата й коса се развяваше, втурна се към него с розови, зачервени бузи. Колко красива беше тя, колко мила, колко съвършена!
— Татко, татко! — викаше тя с протегнати ръце.
Той почти се усмихна, макар отдавна да бе забравил как се прави.
А пък и нямаше за какво да се усмихва, особено мъж на трийсет и осем години, чието единствено удовлетворение идваше от въображението му, от сърцераздирателните спомени от миналото.
Софи. Господи, колко му липсваше. Понякога, в дни като този, той едва понасяше това. Не беше сигурен, че връщането му в Ню Йорк с намерението да живее тук след всичките тези години е добра идея, а съмнението му нямаше нищо общо със страха да не би властите да го открият. Джейк О’Нийл беше умрял и погребан, жертва на престрелка с полицията, която бе превърнала едно магазинче в пламтящ ад. Другарят му в бягството бе застрелян, а Джейк не си спомняше да си бяха казвали един на друг как се казват, преди пламналите стени да се бяха срутили върху тях. Но си спомняше репортажите в лондонските вестници на следващия ден. Дори бе отишъл на това кратко, самотно погребение, и за да оплаче младежа, който бе загинал вместо него, и тъжно да се поздрави — защото Джейк О’Нийл никога нямаше да възкръсне.
Сега беше Джейк Райън, уважаван международен бизнесмен. Беше спечелил първото си състояние със строежи в Ню Йорк, второто в Ирландия със строежи и с нещо по-опасно — предприемачество. Висша ирония на съдбата би било на Ирландия да се приписва каквото и да било участие в този успех. Когато бе избягал от родината си като младо, внезапно озовало се без дом момче, укриващо се от британските власти заради престъпления, които бе извършило в изблик на тъга и отмъстителност, никога не си бе помислял, че е възможно да се върне.
После го бе връхлетяла огромна тъга при мисълта, че трябва завинаги да напусне Изумрудения остров. Не можеше да си представи, че един ден ще се върне и ще усети още по-голяма тъга, защото бе принуден да остави дъщеря си и жена си в Америка.
Софи. Господи. Колко обичаше скъпото си дете. Колко трудно му беше да е близо до нея, да я вижда, но да не може да се приближи и да говори с нея, да я докосне, да я прегърне.
Джейк стисна твърдо очертаната си челюст. Стана и отиде до бюрото, където стоеше една празна сребърна рамка от „Тифани“. Някой ден ще намери нейна снимка и ще я сложи в рамката, ще я държи винаги със себе си.
Джейк разтърка овлажнелите си бузи и вдигна телефонната слушалка. Операторът отговори веднага. Джейк каза номера, с който искаше да говори. След миг чу отсреща детския глас на Лу Ан и почти щеше да затвори, без да каже и дума. Но не можеше да изкара още една нощ сам.