Софи застина на място. Най-напред чу автомобила. Чу ръмженето на двигателя и виенето на гумите. Отвори широко очи. Иззад ъгъла хвърчеше огромна черна машина. Шофьорът надуваше клаксон и пешеходците отскачаха от пътя на този луд. Конете се задърпаха. Спирачките изскърцаха и колата спря точно зад каретата на Ралстънови. Предните колела се качиха на тротоара.
Софи не помръдна, докато Едуард изскачаше от колата, без да благоволи да използва вратата. Не бе облечен за шофиране — нямаше нито яке, нито шапка, нито очила. Спря, когато я забеляза да седи на площадката с изморено и сурово изражение. И побърза към нея.
— Не мога да повярвам, че сте дошли да рисувате тук.
Софи си пое дъх, не толкова като реакция на гнева му — защото той кипеше от гняв, — а като реакция спрямо него. Беше облечен както тогава на плажа — точно както го беше нарисувала, — в светло, измачкано ленено сако и малко по-тъмни, но също измачкани ленени панталони. Вратовръзката му бе накриво, вятърът развяваше гъстата му черна коса. Беше толкова мъжествен, че Софи не можеше да го гледа, без да почувства дълбока, тъмна реакция вътре в тялото си.
Тя чу как госпожа Гутенбърг хлъцна до нея:
— Кой е тоя?
Едуард я повика с пръст.
— Елате тук, Софи.
Гневът го правеше привлекателен и възбуждащ. Софи никога преди това не се бе сблъсквала с гнева на някой мъж. Стана с широко отворени очи, като марионетка на връвчицата си. Той отново я повика с пръст и Софи се видя как върви към него с биещо до пръсване сърце.
Спря пред него.
— Какво правите тук?
— Не трябва ли аз да ви попитам същото?
И тогава Софи разбра, че са я хванали, разкрили са я.
— Рисувам — каза тя, представяйки си най-лошото. Едуард ще каже на Сюзан за непослушанието й и Сюзан ще се ядоса. — Как ме намерихте?
— Има цял град, където да рисувате — каза Едуард, избягвайки въпроса й, а синият му поглед не изпускаше нейния. — Но, божичко, Софи, трябваше ли да изберете подобно място?
Тя автоматично изправи гръб.
— Нищо му няма на мястото.
Автомобилът му вече бе привлякъл тълпа, в която повечето бяха наематели на съседните жилища и търговци от улицата. Момченца припкаха около него с викове и възклицания.
— Нищо ли? — Тонът му бе суров. — Това е квартал с жилища под наем, Софи, и знам, че го знаете.
— Разбира се, че знам. Точно затова съм тук. — Тя му се усмихна приятно. — Не вярвам, че това е ваша работа, господин Деланза.
Той отвори широко очи. Софи се учуди на себе си Никога преди не бе спорила с мъж — още повече с такъв, дяволски красив.
— Направих го своя работа — каза той, приковавайки я с поглед.
Софи не можеше да отмести очи. Самите думи, сластният му тон, дръзкият му син поглед, всичко това се стовари като гръм върху нея. Софи стана яркочервена, не можеше да диша. И разбра, че Сюзан е права. Той искаше да я направи своя любовница. Искаше да я вкара в леглото си. Възнамеряваше да я съблазни.
Софи разбра това и не можа да реагира. Само го гледаше.
Накрая Едуард въздъхна. Погледът му се спря върху статива й, който стоеше с лице към тях. Хвърли дълъг загадъчен поглед към Софи и се приближи към него.
Погледна я оттам, където бе застанал, пред платното, между тях беше стативът.
— Това е много по-различно от портрета на госпожица Еймс.
— Да.
Погледът му се спусна към платното.
Софи притисна ръце до разтуптяното си сърце.
— Харесва ли ви?
Той вдигна очи.
— Да, харесва ми. Много ми харесва.
Но погледът му бе някак озадачен, смутен. Леко смръщи вежди.
— Какво има? — запита тя, не можейки да повярва, че той наистина харесва картината.
— Зле съм ви преценил — каза той.
Софи замръзна, не беше сигурна дали думите му са комплимент, или критика.
Той се отдръпна от платното и се приближи към нея.
— Вчера сметнах работата ви за талантлива, точна. Но ми се стори, че липсва нещо.
Софи не отговори, очите й не можеха да се откъснат от неговите.
— Сега със сигурност знам какво липсва. — Погледът му припламна. Той махна с ръка към статива. — Защото то е тук.