Софи прошепна:
— Какво?
Той отвърна с твърда усмивка:
— Сила. Страст. Това е силно, Софи. Гледам тези жени на площадката и това ме кара да се просълзя.
Софи не можеше да каже нито дума.
— Никога вече не ми казвайте, че сте ексцентрична — изрече той сурово, — защото не сте. Вие сте изключителна.
Сърцето на Софи заби до пръсване. Сълзи потекоха по бузите й.
— Не. Не съм. Преувеличавате — прошепна тя.
Животът й сякаш принадлежеше на някой друг, сякаш се превръщаше във вълшебен сън.
Той я погледна строго и отмина отрицанието й.
— Сюзан знае ли, че рисувате такива неща? — запита изведнъж Едуард.
Софи започна да си възвръща самообладанието.
— Не. Тя няма да ги хареса. Няма да ги разбере.
— Права сте — каза той. — Да върви по дяволите.
Софи прехапа устни. Твърде много си позволява.
Очите на Едуард изведнъж се разшириха, внезапно стреснати.
— Нямате разрешение да идвате тук, нали?
Софи не се поколеба.
— Разбира се, че нямам. — Тя потърси погледа му. — Ще й кажете ли?
— Не.
Изпълни я облекчение.
— Благодаря.
Внезапно той вдигна глава и погледът му я прикова. Сините му очи светнаха.
— Господи. Задължена сте ми… ще си го отбележа.
Софи застина, усещайки какво ще последва. Господи, сега ще го направи! Той се приближи плътно до нея и тя отвори широко очи, когато той вдигна брадичката й и я задържа в дългите си пръсти. Тя не можеше да повярва, бе на ръба на припадъка. Той щеше да я целуне сега, пред хората, на улицата, посред бял ден. Щеше ли да я целуне също толкова горещо и всеотдайно, както бе целувал Хилари?
И Софи осъзна, че съвсем погрешно го е разбрала.
Защото той не я целуна. Нямаше намерение да я съблазнява, не сега, не тук Само задържа брадичката й и каза много меко, с искрящ от решителност син поглед:
— Искам да видя останалите ви работи, Софи. Ще ми ги покажете ли?
9
Едуард последва Софи в къщата. Тя не каза нищо. Вървеше с изправени рамене и вдигната глава. Той чуваше дишането й — леко, неравно. Подозираше, че е уплашена.
Искаше да я успокои, но той самият се страхуваше, че тя може да се откаже от поканата си, ако започнат да я обсъждат, затова замълча. Вместо да я следва, той избърза и застана пред нея, взирайки се в изопнатото й лице.
Те спряха в края на коридора. Тя отвори вратата, но не влезе вътре. Бледа и напрегната, тя вдигна твърд поглед към него. Едуард й се усмихна окуражаващо. Тя не отвърна на усмивката му.
— Влезте — каза тя. — Ако все още искате.
Едуард влезе в просторна стая. На отсрещната страна имаше два огромни прозореца и отворена врата, която водеше към друга част от ателието. На стените висяха няколко платна.
Той влезе бързо вътре, зареял поглед към картините. Особено го привлече един красив портрет на Лиза във въздушна бална рокля с широки поли, нарисувана меко и романтично, с пастелни, светли тонове. Тюлените поли, все едно на рокля на балерина, бяха нарисувани с такива интересни ефекти, че на Едуард му се стори, че още малко, ще зашумолят и ще излязат от картината.
Спря пред един натюрморт с ярки червени и пурпурни цветя. Картината беше съвсем различна от портрета на Лиза, както денят се различава от нощта. Софи бе използвала драматична, почти сурова палитра, преобладаващо червена и много тъмна, беше нанасяла щрихите енергично и явно, а фонът оставаше в нефокусирана сянка. Едуард бе поразен. Тези платна не бяха трагични като маслената картина с емигрантките, но бяха нарисувани със страст и бяха също толкова силни. Всичките й творби извънредно много се различаваха от обикновения начин на рисуване, а ефектът от тях беше далеч по-мощен и по-красив.
Още в първия миг той бе усетил, че под сериозната й външност се крие нещо повече. Софи бе способна на дързост, блясък и оригиналност, на сила и страст — и повече не биваше да крие изкуството си или себе си от света. Едуард беше сигурен в това, както в нищо друго досега.
Обърна се и я погледна, дълбоко замислен. Какви други тайни се криеха зад фасадата й на обикновено момиче? Защото сега той виждаше само скромната й външност. Пулсът му се ускори при интригуващата мисъл, че тя вероятно би могла да бъде също толкова страстна и в леглото, както в ателието.
— Какво мислите? — прошепна тя, поруменяла.
— Удивлявате ме, Софи. — Той знаеше, че продължава да се взира напрегнато, но нищо не можеше да направи.
Не можеше и да се опита да се усмихне.
Тя беше сериозна и напрегната, погледът й бе втренчен в него.