— Ако ми кажете, че съм негодник, Софи, няма да ви обвинявам.
Тя потърси погледа му. Устните й бяха подути.
— Негодник ли сте, Едуард?
Усмивката му изчезна.
— Че крада такива целувки? Безспорно.
Тя навлажни устни и той разбра, че още е възбудена като него, а и много по-нервна.
— Аз… нямам нищо против.
Той беше смаян.
— Това означава ли, че и друг път мога да си позволя подобна волност?
Тя се поколеба, все още обгърнала раменете си.
— Да.
— Софи. — Той пристъпи към нея и внезапно спря. — Софи… никога не бива да позволявате на никой мъж да ви целува така интимно! Дори и на мене!
Тя не каза нищо, гледайки втренчено, без да мига. Той се насили да се успокои, но не можа.
— Нямах намерение да отивам толкова далече — призна искрено, но и тъжно.
— А какво имахте предвид?
— Само една целувка, малка, нежна целувка.
Гърдите й започнаха да се вълнуват.
— Едуард, мисля, че сега е моментът да ви попитам. — Лицето й ту пребледняваше, ту почервеняваше. — Какви са намеренията ви?
Истината нямаше да бъде от полза! Тя бе горда и щеше да се разяри — веднага щеше да го изрита. Затова той се усмихна, освободи една от ръцете й и я взе в своята.
— Намеренията ми са да ви бъда добър приятел, Софи. Истински приятел — такъв, когото няма да забравите.
10
Дамите не пият, освен по изключение някоя чаша вино на вечеря и може би шери след това. Но със сигурност не пият отбрано френско вино по обяд. Софи наблюдаваше келнера в бяло сако, който се накланяше над нея, за да налее златистото шабли в чашата й. И го отклони:
— Не мога.
Едуард й се усмихна отсреща през малката маса. Изражението му бе едновременно дръзко и интимно.
— Не можеш да кажеш „не“ — каза той. — Не и на мене.
Софи го погледна, после сведе очи и се огледа наоколо. Чувстваше се така, сякаш се движи в някакъв сън, дотолкова не й се вярваше. Най-красивите жени, които някога бе виждала, както й се струваше, днес бяха тук в най-яркоцветните си следобедни рокли и спретнати шапки в тон с тях. Придружаваха ги най-красивите и изящни мъже, някои в тъмни делови костюми, други в по-неофициални, но въпреки това елегантни облекла. Но никой от джентълмените не беше толкова красив и толкова заслепяващ като нейният кавалер.
Софи потрепна. Струваше й се почти невъзможно тя да седи тук, в този толкова известен ресторант „Делмонико“, с подобен мъж Но седеше. И събитията от днешния ден не изглеждаха дори съвсем малко възможни, но бяха. Едуард бе видял всичките й картини и не само им се бе възхитил, но ги бе сметнал за идеални — бе сметнал нея за идеална. Така бе казал.
Тя пак потрепери. И той я бе целунал, така както бе целувал Хилари, с изгаряща, пронизваща и върховна страст. Беше я целувал дълбоко, с цяла уста, точно така, както тя си бе мечтала да бъде целувана от него, и дори много по-дълбоко, отколкото бе смятала за възможно.
Несъмнено той бе негодник. Сюзан имаше право. Той възнамеряваше да я съблазни. И Софи възнамеряваше да бъде негова изключително доброволна жертва.
Софи кимна, без да каже нищо, на Едуард, приемайки чашата бяло вино. Наблюдаваше как сервитьорът го налива.
Едуард се усмихна и трапчинките му разцъфтяха.
— Това е моята Софи.
Софи вдигна поглед, разтреперана от силата на емоциите си, от страх, вълнение и страст — но не, тя не трябваше да се влюбва в него, не биваше. Софи не беше глупачка. Тяхната връзка би била възхитителна, или поне тя така си пожелаваше, въпреки факта, че сама далеч не беше толкова съвършена, колкото останалите жени, които той бе притежавал, и далеч не толкова опитна. Връзката им щеше да бъде вълшебна. Тя — невзрачната, куцата, ексцентричната Софи О’Нийл — най-накрая, както изглежда, щеше да научи нещо за любовта и страстта. Кой би си помислил, че тя ще има такъв шанс — и то с такъв мъж? Но това неизбежно щеше да свърши, сигурно доста по-рано, отколкото би искала. Тя не биваше да си позволява да забравя този факт, трябваше да се подготви за него дори още преди да са започнали. Не биваше да си позволи да се влюби в него, независимо какво ще се случи.
Софи посегна бързо към чашата си, отпи една глътка от почти сладката течност, която се разля по езика й нежно като коприна.
— Хубаво ли е? — запита Едуард, наблюдавайки я внимателно.
— Разкошно — каза искрено Софи. — Никога не съм опитвала по-добро.
Докато Едуард поръчваше обяд, който сигурно нямаше да могат да изядат и за сто години. Софи се възползва от възможността отново да се огледа наоколо. Седяха на маса до прозореца, който гледаше към Пето авеню и свежия зелен парк По пътеките се разхождаха двойки, дамите бяха с чадърчета, за да пазят кожата си от изгарящото лятно слънце, а мъжете с контешки сламени шапки или консервативни бомбета. Небето беше изключително синьо, по него се носеха големи пухкави облаци.