— Много ли картини продава?
— Да. — Жак се усмихна. — Но не винаги е било така, господине. Допреди няколко години се бореше така, както мнозина от днешните успели художници.
— Бихте ли дошли да видите работите на госпожица О’Нийл?
Мъжът се поколеба.
— Защо не ми дадете адреса на ателието й и когато имам време — когато се върне баща ми, — ще си уредя среща с нея.
Едуард знаеше, че той няма намерение да иде.
— Тя е изключителна — каза той меко.
Младият мъж, който се обръщаше да си тръгне, се извърна и срещна внимателния поглед на Едуард.
— Нищо няма да загубите, ако отидете, освен малко време… и ако съм прав, много ще спечелите — каза Едуард.
— Добре. Ние имаме телефон. Нека ви дам номера. Говорете с художничката и ми уредете среща. Сутрин ми е най-удобно.
Едуард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръце. Но когато напусна галерията, усмивката слезе от лицето му. Той погледна часовника си. След един час трябваше да бъде у Ралстънови. Беше обещал на Софи да й позира.
Софи трепереше от вълнение, така нетърпелива да започне най-новото си приключение, че не можеше да чака пристигането на Едуард. Бе подготвила ателието си още преди часове: бе сложила един стол до малка масичка, постлана с бяла покривка, пред прозореца, който гледаше към градината. Диви цветя във всички цветове на дъгата украсяваха масичката наред с позлатените порцеланови чинии, кристалните чаши и блестящите сребърни прибори. Искаше да отидат в „Делмонико“ още няколко пъти, за да може, когато бъде готова, масата и фонът да изглеждат точно така, както трябва.
Софи се стресна, когато чу почукване на вратата. Госпожа Мърдок подаде белокосата си глава.
— Софи, имате посетител. — Лицето й грееше.
Софи предположи, че тя и Дженсън погрешно са сметнали Едуард за неин ухажор и че това ужасно им харесва. Беше се опитала да им каже как стоят нещата, но те не искаха и да чуят, настоявайки, че Едуард я обожава. Софи се бе отказала да ги разубеждава.
Сега сърцето на Софи за малко спря. Едуард трябваше да дойде едва след един час; беше подранил. Тя се запита дали и той е толкова развълнуван от перспективата да работят заедно, колкото и тя. Отметна косата си зад ушите и каза зарадвано:
— Поканете господин Деланза, моля.
— Не е господин Деланза. Друг джентълмен ви е дошъл на гости, Софи. — Госпожа Мърдок явно бе очарована. — Господин Хенри Мартен, в зеления салон е — каза икономката. — Надявам се, няма да има нужда да му казвам, че сте неразположена, нали?
И тя се намръщи при тази мисъл.
Софи беше изненадана. Какво прави тук Хенри Мартен? Нямаше ни най-малка представа какво може да иска.
— Не, ще го приема — каза тя на госпожа Мърдок и я последва към предната част на къщата.
Помисли, че за каквото и да е дошъл Хенри Мартен, ще си иде много преди Едуард да дойде да й позира.
Хенри Мартен стоеше в средата на салона, с ръце в джобовете на торбестите си панталони и с малко неловко изражение. Тъмният костюм не му стоеше добре, беше му малко голям. Той се изчерви, като видя Софи.
— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза той.
— Ни най-малко — отвърна Софи с усмивка. — Добър ден, господин Мартен. Как сте?
— Добре, благодаря. — Той стана още по-червен. — Трябва да кажа, че изглеждате много добре, госпожице О’Нийл.
Софи кимна и се усмихна, но в същото време се съмняваше. Косата й беше сплетена на дълга, дебела плитка и както винаги, бе облечена в обикновена тъмносиня поля и бяла блуза. Посочи към два стола и двамата седнаха.
— Помолих Дженсън да донесе нещо освежително — каза тя.
— Благодаря. — Той се размърда. — Пристигнах в града за няколко седмици и възнамерявах по-рано да ви посетя, но имах няколко клиенти и до уши бях затънал в работа.
— Това е чудесно — каза Софи искрено.
Но се учуди. Наистина ли е дошъл да я ухажва? Той се усмихна, явно поласкан.
— Да, така е, но не е толкова чудесно, колкото би трябвало, защото ми пречеше да ви видя.
Софи премига и изправи гръб.
Сега Хенри беше червен като цвекло. Заби поглед в ръцете си, сключени в скута.
Седяха във внезапно настъпилата тишина, Софи премного смаяна, за да измисли някакви учтиви фрази, когато Дженсън се появи със сребърен поднос, отрупан със сладкиши, и кана от Уеджуудски порцелан, пълна с горещо черно кафе. Софи сложи чашките в чинийките и наля кафе на двамата, прибавяйки гъста прясна сметана и захар, като се възползва от възможността да възстанови самообладанието си. Подавайки му чашата, тя каза:
— Къде е кантората ви?