— Да — прошепна.
Едуард кимна и се обърна към Хенри:
— Софи ще се срещне с един от най-видните световни търговци в областта на изобразителното изкуство. Ако той купи някои нейни картини, това ще бъде голямо постижение.
— Разбирам — каза Хенри шокирано.
Тогава Софи се обади, съзнавайки точно какво прави:
— Надявам се един ден да живея изключително от продажбата на картините си като професионална художничка — каза тя. Усети как Едуард й хвърля мрачен поглед, но не му обърна внимание. Ако Хенри наистина бе дошъл да я ухажва, подобна ексцентричност бързо щеше да го накара да се откаже. — Ще живея в Париж, разбира се, с други художници бохеми.
Хенри не можа и дума да каже.
Едуард засия; явно бе разбрал играта й. И каза:
— Разбира се, само ако преди това някой смел джентълмен не ви грабне и не ви поведе към олтара.
Софи почувства как лицето й пламва. И усети как раните й кървят. Помисли си: Но това няма да си ти, нали, Едуард?
— Не мисля, че ще стане така, господин Деланза.
Той вдигна вежда, също толкова скован като нея.
— Не мисля, че ще стане… не и ако изказвате подобни странни идеи пред вашите млади ухажори.
Тя усети как бузите й туптят. Не успя да намери подходящ отговор.
Хенри се изправи, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Изкашля се.
— Мисля, че е време да си тръгвам.
Едуард също се изправи.
— Няма защо да бързате.
Софи стана.
— Трябва да започваме работа, Едуард.
Той не й обърна внимание.
— Може би, преди да си тръгнете, бихте искали да видите някои от работите на Софи?
Софи едва не се задави. Хенри отвори широко очи.
— Знаете ли, наистина бих искал. — Той се обърна към Софи, внезапно заинтересуван. — Госпожице О’Нийл, ако не възразявате, бих желал да видя вашето изкуство, на което сте толкова предана.
Софи нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако му откажеше, щеше да бъде неучтиво, особено след като бе въвела Едуард в света на своето изкуство и Хенри знаеше това. Но Софи почувства диво желание да убие Едуард… заради всичко.
Съдейки по изражението на Хенри, Софи би могла да каже, че е смаян. Той се обърна с лице към нея и се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Вие наистина сте талантлива, госпожице О’Нийл — каза той.
Тя разбра, че я лъже, той изобщо не разбираше изкуството й, не го чувстваше и не му се възхищаваше. Софи изобрази усмивка.
— Естествено аз съм само любител. — Той отново прочисти гърлото си. — Веднъж видях подобни картини. Май че бяха италиански.
— Импресионистите са французи — каза меко Софи.
— Да, да, вие сте точно толкова добра, колкото и те — увери я Хенри. Чувстваше се неудобно, много му се искаше да си тръгне. — Мисля, че трябва да вървя. Значи утре в четири?
Софи кимна и тръгна да изпраща Хенри към вратата на ателието.
— Сега се връщам — каза тя на Едуард, който само кимна. Софи изпрати Хенри до входната врата и я затвори след него.
Когато той си отиде, тя се върна в ателието. Изправи се пред Едуард с ръце на кръста.
— И за какво беше всичко това?
Едуард се усмихна съвсем невинно.
— Не разбрах.
— Мисля, че много добре ме разбрахте! — извика Софи. — Накарахте Хенри да влезе в ателието ми — а той изобщо не цени моето изкуство — и ме накарахте да му обещая една разходка!
Той докосна върха на носа и.
— Не очаквате ли с нетърпение утрешното излизане?
— Разбира се, че не!
Показалецът му се плъзна по устните й и се отдръпна.
— Нали виждате — каза той тихо, — имате ухажор, Софи, независимо от опитите ви да го прогоните.
Тя го погледна, наранена и ядосана, и смаяна. Едуард наистина ли се надяваше тя да се сгоди за Хенри Мартен? Мисли ли да я сватосва? Това означаваше ли, че вече няма намерение да я съблазни — да има връзка с нея?
— Не искам никакви ухажори, Едуард. — Произнесе тези думи със задавен глас. — А и вие не сте ми баща, за да уреждате да ме ухажват!
— Не, не съм ви баща — каза той някак тъжно, вече без усмивка. — Но някой трябва да ви покаже правилния път.
— Колко сте… дързък и… самонадеян! — възкликна Софи.
— Обвиненията ви са верни, Софи — прошепна той. — Но някой трябва да се погрижи за вас.
— Значи вие сам сте си възложили тази грижа?
— Да.
Когато той посегна пак да докосне лицето й, тя го плесна през ръката.
— Толкова сте нахален, Едуард.
— Аз съм ви приятел.
Софи се обърна с гръб към него. За нейно смайване той обхвана раменете й. Накара я да облегне гърба си на гърдите му.