Едуард забрави всичко освен напиращото желание в слабините си и жената, която се огъваше в ръцете му. Инстинктивно я премести така, че тя възседна скута му, и тогава, понеже това не му стигаше, той хвана палите й и ги повдигна така, че горещото й влажно междубедрие се озова притиснато към набъбналите му слабини. Тънката коприна на бельото й и платът на панталоните му само правеха още по-силно усещането от това, че Софи бе възседнала скута му.
Той не можеше да издържа повече. Тя се размърда върху него и той усети веднага подканата, но може би тя не съзнаваше, че с движението си го подканва. Той плъзна устни към трапчинката на шията й, обгърна с едната си ръка гърдите й и започна да дразни зърната й. После посегна между двамата, пъхна ръка под полите й и притисна с палец клитора й.
Софи се напрегна.
— Едуард? — изхълца тя, заравяйки лице в рамото му. Това беше въпрос. В него имаше вяра и изненада, и страх. Едуард замръзна с ръце, пъхнати така интимно между бедрата й, докато огромната му ерекция се притискаше към нея и под нея, лишавайки го от воля за каквото и да било самообладание или дори ясна мисъл.
— Едуард — Софи отново изстена. — Едуард.
Едуард не приветства завръщането на здравия разум, в никакъв случай. Беше прекалено набъбнал, прекалено готов. Но разумът му заработи яростно. Колкото и невъобразимо силно да бе възбуден, Едуард се уплаши. Това не беше целувка. Беше нещо много, много повече. И далеч по-опасно.
Софи като че ли също си възвръщаше самоконтрола. Тя скри лице в шията му, дишайки тежко, разтърсвана от мисли, чието диво кръжене той сякаш чуваше. Само да можеше да разбере за какво мисли тя.
Трябваше ли наистина да се досеща какви мисли й минават през ума? Можеше да си направи логичен извод. Софи сигурно беше шокирана от поведението му точно толкова, колкото той беше смутен. Той рязко я премести така, че полите й се спуснаха надолу и тя вече не седеше на скута му като любовница. Не му се вярваше.
Софи беше невинна и доверчива, една дама и нейният джентълмен. След миг той щеше да бъде дълбоко вътре в нея. И тя щеше да го приеме с готовност. Той почти я бе съблазнил.
Намерението му беше просто да я целуне, така че да събуди желанието й да живее по-пълно, както трябва да живее всяка жена. Бе нарушил всички правила, които си бе издигнал. И нещо по-лошо, сега от тази игра му се повдигаше, ненавиждаше и правилата, които бе установил, защото ужасно много я искаше… и не можеше да понесе мисълта, че някой като Хенри Мартен някой ден би могъл да я притежава.
Божичко, в какво невъзможно положение се бе вкарал сам!
Софи изведнъж слезе от скута му. Дръпна се от него с разширени очи, после се обърна и хукна към другия край на стаята.
— Аз… много ми е топло тук… не мислите ли? Нека да отворя прозорците.
Едуард я загледа. Ако не можеше да играе по правилата, значи играта трябваше да спре. Преди Софи наистина да пострада от ръцете му. Преди да се е показал непоправим и много по-лош, отколкото го рисуваше репутацията му.
Софи бе пуснала вентилатора на тавана и той започна да се върти. Сега тя го погледна от другия край на стаята, изчервявайки се като ученичка.
— Съжалявам, Софи — каза прегракнало Едуард. Стана и я загледа втренчено.
— Няма за какво да се извинявате — отвърна Софи, изглеждайки също толкова притеснена. Но следващите й думи бяха съвсем неочаквани и го шокираха. — Защото аз не съжалявам, Едуард, изобщо не съжалявам.
Едуард трепна.
Софи отвърна поглед и бузите й станаха червени.
Той не можеше да си представи какво означават нейните думи. А може би можеше? Софи вдигна поглед, и той бе достатъчно обигран, за да забележи копнежа в тях. Бе достатъчно опитен, за да разбере, че следващия път — ако има следващ път — тя няма да се съпротивлява.
И Едуард мрачно осъзна, че вече е отишъл твърде далече. Софи бе целомъдрена, но съблазнена.
13
Софи не можеше нито да се движи, нито да говори, нито да се усмихва. Така силно стискаше ръце, че чак я болеше. Жак Дюран-Рюел, нисичък възпълен мъж на около тридесет години, стоеше загледан в портрета на Едуард, който сега носеше името Джентълмен в Нюпорт Бийч. Беше дошъл почти към обед и тази картина беше първата, която разглеждаше.
Едуард стоеше до Софи, небрежно пъхнал ръце в джобовете си, и също наблюдаваше младия търговец на картини. Софи чувстваше как от време на време погледът му се плъзва и по нея, но не можеше да откъсне очи от младия французин. Само да можеше да бъде толкова спокойна и хладнокръвна като Едуард; но пък Жак нямаше да оценява неговото изкуство, тук не ставаше въпрос за неговата душа, за неговия живот.