Софи прекоси половината стая и спря. Веднъж, немного отдавна, когато Едуард я бе насърчил да покаже картините си на някой търговец, й бе казал, че тъй като тя е човек на изкуството, отхвърлянето ще стане част от живота й, факт, с който тя трябва да се научи да се справя. Тя не му бе казала, че тъй като е жена и човешко същество, отхвърлянето вече е факт в нейния живот, неизбежен факт и че вече стотици пъти се е сблъсквала с отхвърлянето. Сега Софи стоеше застинала със сълзи в очите. Да бъде отхвърлена от майка си, от Хенри Мартен или Кармин Вандербилт, или от търговци като Жак Дюран-Рюел не беше нищо в сравнение с това, да бъде отхвърлена от мъжа, в когото се бе влюбила.
Софи обърна гръб на вратата и се загледа в собственото си отражение в огледалото над тоалетката. Съдържателят бе така любезен да й даде назаем нощницата и халата на дъщеря си. Бяха й доста големи. Софи бавно свлече робата и я пусна на пода.
Нощницата беше без ръкави, ушита от тънък бял памучен плат. Две розови панделки придържаха корсажа. Беше прекалено дълга, стигаше чак до пръстите на краката й, прикривайки злополучния глезен. Ако се вгледаше, можеше да види как очертанията на краката й прозират през тъканта. Но тя не изглеждаше грозна; изглеждаше като лека жена. Софи затвори очи. Щеше ли да се осмели?
Софи вдигна трепереща ръка и извади фуркетите от косата си, която стигаше до кръста. Разреса я с пръсти, докато стана като буйна грива. Ощипа се по бузите. Щеше да го направи. Щеше да иде при него, защото той явно не беше такъв ужасен женкар и нямаше да дойде при нея. Щеше да иде при него, защото го обичаше и поне сега искаше да получи обич в замяна.
Софи прекоси бързо стаята, преди да си е възвърнала здравия разум или преди страхът й да я възпре. Почука на вратата му. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, а времето изглеждаше спряло, несъществуващо.
Вратата се отвори и тя видя Едуард по панталони, мощният му торс бе гол. Очите му бяха широко отворени, челюстта — стисната, не се усмихваше. Софи внимаваше да го гледа само в лицето.
Той успя само сърдито да изграчи:
— Какво, по дяволите, правиш, Софи?
— Едуард — прошепна Софи, а пулсът й препускаше бясно, молеше се Едуард да не я отхвърли, да я люби поне веднъж, поне тази нощ. — Не искам да бъда сама.
Той не каза нищо, но слепоочията му запулсираха, а очите му потъмняха.
Софи навлажни устни.
— Няма… няма ли… да влезеш? Моля те?
Той я погледна втренчено. Взря се в очите й, после в устата й, след това в ореола на дългата й разбъркана коса. Софи усети, че започва да се изчервява.
— По дяволите — каза Едуард, но погледът му я събличаше, а Софи бе достатъчно жена, за да усети, че той гледа право през нощницата й. Страхът й се засили. Макар да бе сметнала, че нощницата скрива достатъчно и достатъчно разкрива, може би той виждаше, че глезенът й е изкривен и грозен Но тогава той погледна в очите й и видя нейната жажда. Силата на чувствата й я накара да трепне. Той я хвана. Стисна така силно лактите й, че я заболя.
— Не го прави — прошепна той. Това беше молба.
За първи път в живота си Софи почувства каква сила може да притежава една съблазнителка. Едуард я искаше, тя бе доловила жаждата му, бе я почувствала. Тази жажда бе избликнала у него като нещо живо и диво. Горещо и настръхнало, готово да избухне. Тя го караше да трепери.
Софи бе извънредно напрегната, но пристъпи напред, разтърсвана от остатъците от страха си, докато платът, който се опъваше на гърдите й, се докосна до твърдата стена на неговата гръд. Едуард си пое дъх, разтърсван от тръпки. Кожата му беше толкова гореща, че сякаш изгаряше зърната й през памучната нощница.
— Едуард? — Тя вдигна очи към него. — Моля те, не ме отхвърляй.
Той остана неподвижен, вгледан в очите й, треперейки.
— Не го прави, Софи — прошепна той накрая, облизвайки устни. — Аз не мога да го направя. След това не бих могъл да се понасям.
Пусна я и Софи усети как той започва да се отдръпва. Едуард посегна и тя го докосна. Той замръзна и двамата се вгледаха в малката й бледа ръка, положена върху голата му бронзова кожа. Той беше гладък като кадифе, но топъл, горещ. И твърд. Никой не й бе казвал, че коремът на мъжа може да бъде толкова твърд.
Софи леко отклони поглед. Зърна една масивна издутина между бедрата му, която опъваше фината тъкан на панталоните, очертавайки изпъкващата му мъжественост така, сякаш бе гол. Софи замръзна. Видя, че горните копчета на панталоните му са откопчани. Поведението й бе нещо повече от безсрамно — тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си и погледа си, но не го направи. Не можа.