Мистър Ентуисъл погледна недоверчиво италианския примитив и си помисли, че Кора никога не бе разбирала от изкуство. Да не му викат Ентуисъл, ако някоя от тези цапаници струваше повече от пет лири!
— Естествено — продължи мис Гилкрист, забелязвайки изражението му и досещайки се веднага за реакцията му, — аз самата почти нищо не разбирам, макар че баща ми беше художник. Нямаше особен успех, трябва да призная. Като младо момиче слушах постоянно да се говори за живопис и това допадна на мисис Ланскне, тъй като тя имаше нужда от някого, с когото да разговаря за живопис и който да я разбира. Клетата душица, изкуството така й бе легнало на сърцето!
— Бяхте ли привързана към нея?
Глупав въпрос, помисли си Ентуисъл. Нима можеше да отвърне „не“? Няма съмнение, че съжителството с Кора е било изнурително.
— О, да — отвърна мис Гилкрист. — Разбирахме се много добре. Знаете ли, в някои отношения мисис Ланскне приличаше на малко дете. Каквото й е на ума, това и на езика. Не бих казала, че преценките й винаги са били разумни.
Е, да, рече си мистър Ентуисъл, за умрял човек не можеш да кажеш: „Тя беше пълна глупачка“, и попита:
— Не бихте я нарекли интелектуалка, нали?
— О, не, едва ли. Но беше твърде проницателна, мистър Ентуисъл. Всъщност беше изключително проницателна. Понякога ме удивляваше — ще каже нещо и ще излезе, че е попаднала право в целта.
Мистър Ентуисъл погледна мис Гилкрист с повишен интерес. Тя съвсем не е глупава, си рече той.
— Вие живеехте с мисис Ланскне от няколко години, нали?
— От три и половина.
— Бяхте нейна… компаньонка и също… хм… се грижехте за къщата, нали?
Очевидно бе докоснал деликатна тема. Мис Гилкрист се изчерви леко.
— Да, да, точно така. Аз поех почти изцяло готвенето — за мен е удоволствие да готвя, а също изпълнявам някои леки домакински задължения — бърсане на прах например. И дума да не става обаче за грубата работа!
С тона си мис Гилкрист даде да се разбере, че това е неин принцип. Мистър Ентуисъл, комуто не стана много ясно какво точно значеше „грубата работа“, измърмори нещо от учтивост.
— За това два пъти в седмицата идваше мисис Пантър от селото. Виждате ли, мистър Ентуисъл, не бих допуснала в никой случай да бъда слугиня. Когато моята малка чайна фалира… Какво нещастие бе за мен!… Бяха военни години, нали разбирате. Очарователно място! Нарекох го „Върбичката“, а чая сервирах в китайски порцелан с върбови мотиви — толкова изящни — към чая превъзходни сладкиши и кифлички — винаги съм била майстор на сладкишите и кифличките. Можеше да се каже, че преуспявах, но дойде войната, доставките намаляха и заведението фалира — една от жертвите на войната, така съм казвала винаги и така се опитвам да мисля за него. Изгубих малкото пари, които баща ми бе ми оставил и които бях вложила в чайната. При това положение естествено се наложи да се поогледам и да потърся нещо. Започнах при една дама, но не се получи — тя бе така груба и тиранична, после работих известно време в канцелария, но никак не ми хареса, и тогава дойдох при мисис Ланскне. Двете си допаднахме от самото начало — това, че съпругът й е бил художник, и всичко останало.
Мис Гилкрист направи пауза да си поеме дъх и добави тъжно:
— Ех, колко привързана бях към малката си мила и уютна чайна и какви отбрани хора идваха при мен!
Като гледаше мис Гилкрист, мистър Ентуисъл се сепна, осъзнавайки, че е направил откритие — в нейно лице съзря обобщения портрет на стотиците съдържателки на разните „Дафинови дървета“, „Оранжеви котки“, „Сини папагали“, „Върбички“ и „Райски кътчета“. Подобни особи, стегнати в целомъдрените си сини, розови или оранжеви престилки и I с маниери и поведение на благородни дами, му бяха сервирали китайски чай и сладкиши. Мис Гилкрист е имала свой Свещен дом — чайна в едновремешен стил, където тя като истинска благородна дама е поднасяла чай на благородна клиентела. Колко ли такива като мис Гилкрист имаше в цялата страна, досущ прилични една на друга, с кротки и неизразителни лица, търпеливи и горди, с посивели изтънели коси.
Мис Гилкрист продължи:
— Но какво съм се разприказвала за себе си. Полицаите се отнесоха към мен изключително внимателно. Много любезни бяха наистина. Инспектор Мортън от главното управление прояви такова разбиране, че дори беше уредил да прекарам нощта в дома на мисис Лейк, която живее по-надолу, но аз казах „не“. Чувствах, че дългът ми повелява да остана тук, където са всички хубави вещи на мисис Ланскне. Те отнесоха тя… тялото — мис Гилкрист попреглътна, — разбира се, и заключиха стаята, а инспекторът ме предупреди, че в кухнята цяла нощ ще дежури полицай — заради счупения прозорец, но тази сутрин поставиха ново стъкло, радвам се да го кажа… Та докъде бях стигнала? А, да, та аз му казах, че ще се чувствам съвсем добре в стаята си, макар, да си призная, затиснах вратата с шкафа, а на перваза на прозореца поставих голяма кана с вода. Човек не знае — може пък случайно да е бил някой маниак, такива неща стават…