— О, не, не — възрази мистър Ентуисъл. — Полицията в никакъв случай не е некомпетентна. Не си въобразявайте такова нещо дори за миг.
— Невероятна история. Пък и на Тимъти всичко това му се отразява крайно зле. Дали не бихте могли да дойдете лично, мистър Ентуисъл? Ще ви бъда извънредно благодарна. Сигурна съм, че Тимъти ще престане да се тормози, ако вие му кажете няколко успокоителни думи.
Мистър Ентуисъл не отговори веднага. Поканата му се понрави.
— Може би имате право — призна той. — А и ще се нуждая от подписа на Тимъти като изпълнител за някои документи. Да, да, добре ще е да дойда.
— Чудесно. Свалихте товар от плещите ми. Може би утре? И ще останете да преспите, нали? Най-удобният влак е в 11,20 от Сейнт Панкрас.
— Сутринта имам някои… други ангажименти — отвърна мистър Ентуисъл. — Така че ще взема следобеден влак.
2
Джордж Кросфийлд поздрави мистър Ентуисъл топло, но пролича, че е изненадан.
— Идвам от Личет Сейнт Мери — обясни мистър Ентуисъл, макар че това едва ли бе някакво обяснение.
— А, значи наистина е била леля Кора. Прочетох във вестниците, но не можах да повярвам. Сметнах, че е съвпадение на имената.
— Ланскне не е често срещано име.
— Да, вярно. Изглежда е нормално човек да изпитва непоносимост към мисълта, че някой негов роднина може да бъде убит. На мен лично ми прилича много на един случай в Дартмур отпреди месец.
— Така ли?
— Да, съвсем същите обстоятелства. Къща в отдалечена местност. Две възрастни жени живеят заедно. Откраднати пари, макар и нищожна сума, бих казал.
— Размерът на сумата при парите винаги е относителен — посочи мистър Ентуисъл. — Зависи от нуждата.
— Да, да, прав сте.
— Ако се нуждаете отчаяно от десет лири, то тогава петнадесет ще са ви предостатъчни. И обратното. Ако ви трябват сто лири, четиридесет или петдесет не ви вършат работа. Или пък нуждата ви се измерва в хиляди — тогава и неколкостотин няма да са ви достатъчни.
В очите на Джордж пробляснаха искрици и той отвърна:
— В днешно време каквито и да е пари са добре дошли. Всичко живо изпитва недоимък.
— Но не и отчаяние — посочи мистър Ентуисъл. — А именно отчаянието е в основата на всичко.
— Имате ли предвид нещо конкретно?
— А, не, ни най-малко. — След известна пауза мистър Ентуисъл продължи: — Ще мине време, докато се уредят формалностите по наследството. Ще искате ли аванс?
— Всъщност, канех се да повдигна въпрос за това. Но тази сутрин ходих в моята банка. Насочих ги към вас и те с готовност се съгласиха кредитът ми да бъде превишен.
Пламъчето в очите на Джордж се появи отново и не убягна от вниманието на опитния адвокат. Той усещаше със сигурност, че Джордж е загазил здравата с парите, а може би дори е затънал до гуша във финансови затруднения. В този момент старият адвокат разбра нещо, което винаги бе долавял подсъзнателно, а именно, че Джордж не е човек, комуто би се доверил по финансови въпроси. Запита се дали и Ричард Абърнети, който също имаше богат опит в преценката на хората, бе усетил същото. При това мистър Ентуисъл бе сигурен, че след смъртта на Мортимър Абърнети баща му е възнамерявал да направи Джордж свой наследник. Джордж не носеше името Абърнети, но бе единственият пряк наследник от мъжки пол от младото поколение. Той би бил естественият заместник на Мортимър. Ричард Абърнети бе поканил Джордж да гостува в дома му някой и друг ден. Много вероятно бе в края на посещението старият джентълмен да е преценил Джордж като незадоволителен. Дали и той като мистър Ентуисъл е почувствал инстинктивно, че Джордж не е почтен? Според единодушното мнение на семейството Лора бе направила лош избор, омъжвайки се за бащата на Джордж. Борсов агент, който се занимаваше и с разни други мистериозни дейности. Джордж приличаше по-скоро на баща си, отколкото на рода Абърнети.
По всяка вероятност изтълкувал неправилно мълчанието на стария адвокат, Джордж се засмя неловко и рече:
— Право да си кажа, не ми върви в инвестициите напоследък. Поех малък риск, но не се получи. Останах кажи-речи с празен джоб. Но сега ще успея да наваксам. От какво друго има нужда човек, ако не от малко капитал? Какво ще кажете за Ардънс Консолидейтид — не са лоши, нали?
Мистър Ентуисъл не изрази нито съгласие, нито възражение. Той се питаше дали случайно Джордж не спекулира с пари на клиенти, а не със собствени средства. Ако го е заплашвало съдебно преследване…
Той продължи съвсем конкретно:
— Позвъних в кантората ви в деня след погребението, но очевидно сте отсъствали.
— Така ли? Не са ми казали. Всъщност си дадох един ден почивка след добрата новина.