— Добрата новина ли? Джордж се изчерви:
— Вижте, нямах предвид смъртта на чичо Ричард. Но не може да не му заиграе сърцето на човек, като разбере, че е наследил добра пара. Най-малкото е повод да се отпразнува. Та тъй, отидох в Хърст парк и заложих на два фаворита. Нещастието не идва само. А ако ти е писано да си късметлия, няма грешка… Само една петдесетачка, но пак е нещо.
— Разбира се, че е нещо — съгласи се мистър Ентуисъл. — А сега след смъртта на леля ви Кора ще ви се паднат още малко пари.
— Горката женица — продума Джордж загрижено. — Късметът й изневери. И то точно когато сигурно е правила планове да си поживее.
— Да се надяваме, че полицията ще открие лицето, отговорно за смъртта й — рече мистър Ентуисъл.
— Не се съмнявам, че ще го хванат. Нашата полиция е добра. Обикновено насмитат всички съмнителни типове в околността и не ги оставят на мира, докато не дадат отчет за всяка своя крачка по времето, когато е извършено престъплението.
— Не е така лесно, особено като мине известно време — вметна мистър Ентуисъл и се усмихна хладно, давайки знак, че ще подхвърли някаква шега. — Аз самият бях в книжарницата „Хачард“ в три и половина часа на въпросния ден. Щях ли да си спомня това, ако полицаите ме разпитаха след десет дни? Силно се съмнявам. А вие, Джордж, вие сте били на хиподрума в Хърст парк. Щяхте ли да си спомните, да речем след месец, в кой ден сте ходили на конните надбягвания?
— О, щях да се ориентирам по погребението, че е било на следващия ден.
— Така е, така е. Пък и сте заложили на два фаворита — още едно напомняне. Човек рядко забравя името на коня, от който е спечелил пари. Впрочем кои бяха двата коня?
— Я да видим — Геймарк и Фрог II. Да, няма да ги забравя лесно.
Мистър Ентуисъл се изсмя продрано, сбогува се и си тръгна.
3
— Приятно ми е да ви видя — поздрави го не особено бодро Розамънд, — но е още толкова рано.
И тя се прозя широко.
— Единадесет часът е — отбеляза мистър Ентуисъл. Розамънд отново се прозина и се оправда:
— Дяволски до късно стояха гостите снощи. А и много пихме. Майкъл още е махмурлия.
В същия миг се появи Майкъл, прозявайки се. Държеше чаша черно кафе и бе облечен с много елегантен халат. Слаб, привлекателен младеж с очарователна усмивка. Розамънд бе облечена с черна пола и позацапан жълт пуловер на голо, доколкото можеше да прецени мистър Ентуисъл.
Строгият и придирчив адвокат не одобряваше начина на живот на младото семейство Шейн. Занемареният апартамент на първия етаж на къща в квартал Челси, празните бутилки и чаши, фасовете, които се търкаляха наоколо в изобилие, застоялият въздух, въобще мръсотията и безредието, царящи навсякъде.
И в центъра на тази не особено въодушевяваща сцена Розамънд и Майкъл изглеждаха цветущо с великолепния си външен вид. Няма съмнение, че са красива двойка, и по всичко личи, че са привързани един към друг, си рече мистър Ентуисъл. Розамънд очевидно обожаваше Майкъл.
— Миличък — обърна се тя към него, — какво ще кажеш за глътчица шампанско? Колкото да се съвземем, а и да се чукнем за бъдещето. О, мистър Ентуисъл, точно навреме ни се усмихна щастието с тези пари, които скъпият чичо Ричард ни остави…
Мистър Ентуисъл забеляза, че по лицето на Майкъл премина бърза сянка на раздразнение, ала Розамънд продължи все така лъчезарно:
— Предлага ни се прекрасна възможност за нова постановка. Майкъл е откупил правата над пиесата. Ролята, която той ще изпълнява, е чудесна, а и за мен дори има малка роля. Разказва се за един от онези млади престъпници, а да ви кажа, те всъщност са истински светци. Пиесата е образец на най-новите идеи в драмата.
— Не се съмнявам — отвърна рязко мистър Ентуисъл.
— Виждате ли, героят краде, убива, полицията и обществото го преследват, а той накрая прави чудеса.
Мистър Ентуисъл едва сдържаше възмущението си. Какви зловредни глупости говорят тези млади празноглавци! А и пишат! Всъщност Майкъл Шейн почти не бе продумал, а раздразнението още се четеше на лицето му.
— Какво го интересуват мистър Ентуисъл нашите одисеи, Розамънд? — обади се той. — Млъкни за малко и нека чуем защо е дошъл да ни види.
— Има една-две малки подробности, които искам да изясня — обясни мистър Ентуисъл. — Току-що се връщам от Личет Сейнт Мери.
— Значи убитата е наистина леля Кора. Четохме във вестниците. Досетих се, че е тя, защото името е рядко срещано. Горката леля Кора! Като я гледах онзи ден на погребението, си мислех каква ужасна повлекана е и че човек с такъв външен вид най-добре да си умре — а ето сега, тя е мъртва. Казвах им, че жертвата в това убийство с брадвата, за което пишат вестниците, е моята леля, но никой не искаше да ми вярва! Просто се изсмяха, нали, Майкъл?