Майкъл Шейн не отговори, а Розамънд добави с нескрито наслаждение:
— Две убийства едно след друго. Малко прекалено, нали?
— Не бъди глупачка, Розамънд. Чичо Ричард не е бил убит.
— Да, но леля Кора смяташе, че е точно така.
Мистър Ентуисъл се намеси с въпрос:
— Вие се върнахте в Лондон след погребението, нали?
— Да, върнахме се със същия влак, с който пътувахте и вие.
— Да, разбира се… Питам, защото се опитах да се свържа с вас… — и той хвърли бърз поглед към телефона — на следващия ден. Звънях няколко пъти, но никой не отговори.
— О, съжалявам много. Какво правихме на следващия ден? Тоест онзи ден? Бяхме си у дома до около дванадесет часа, нали? После ти излезе да потърсиш Розенхайм и да обядваш с Оскар, а аз отидох да си купя найлонови чорапи и въобще да обиколя магазините. Да, чудесно прекарах следобеда. Пазарувах, а след това обядвахме двамата в „Кастил“. Върнахме се някъде към десет, предполагам.
— Толкова, да — съгласи се Майкъл, като гледаше замислено мистър Ентуисъл. — За какво ви бяхме нужни, сър?
— О! Чисто и просто няколко въпроса, свързани с имението на Ричард Абърнети… документи за подпис… неща от този род.
Розамънд попита:
— Ще получим ли парите сега, или ще трябва да чакаме с месеци?
— Страхувам се — рече мистър Ентуисъл, — че законът допуска протакане.
— Но бихме могли да получим аванс, нали? — Розамънд бе твърде обезпокоена. — Майкъл ми каза, че можем. Всъщност за нас това е жизнено важно. Заради пиесата.
Майкъл рече с приятен глас:
— Е, не сме се разбързали чак толкоз. Само дето трябва да решим дали да приемем предложението.
— Няма да е трудно да ви се отпусне аванс — успокои ги мистър Ентуисъл. — Сами ще определите сумата.
— Е, тогава всичко е наред — отдъхна си Розамънд. После се сети нещо и добави: — Леля Кора оставила ли е някакви пари?
— Да, малко. Приписала ги е на братовчедка ви Сюзън.
— Откъде накъде точно на Сюзън? Много ли са?
— Неколкостотин лири и мебели.
— Хубави ли са мебелите?
— Не — отвърна мистър Ентуисъл.
Розамънд загуби интерес.
— Всичко е много странно, нали? — обади се отново тя. — Спомням си как след погребението леля Кора най-неочаквано изтърси пред всички: „Той е бил убит!“, а ето че още на другия ден вземат, че убиват нея. Странно е, съгласете се.
След кратка неловка пауза мистър Ентуисъл промълви тихо:
— Даа, наистина е много странно…
4
Мистър Ентуисъл изучаваше Сюзън Банкс, която се бе навела напред над масата и разговаряше с характерната си възбуденост.
Не беше красавица като Розамънд, но лицето й бе привлекателно и тази привлекателност, си рече мистър Ентуисъл, се дължеше на това, че излъчваше жизненост. Устните й бяха пълни и добре очертани. Женствени устни, а и тялото й бе подчертано женствено. При все това Сюзън много му напомняше за чичо си Ричард Абърнети. Овалът на лицето, брадичката, дълбоките замислени очи. Имаше силно лично присъствие като Ричард и притежаваше скрита енергия, проницателност и прямота в преценките като него. От тримата представители на младото поколение само тя изглежда бе направена от същото тесто, като онези свои предци, които бяха натрупали огромното семейно богатство. Дали Ричард е съзрял в тази своя племенница сродна душа? Несъмнено така е било, си мислеше мистър Ентуисъл. Той умееше да преценява точно характера. Сюзън несъмнено притежаваше онези качества, които той е търсел. И въпреки това в завещанието си Ричард Абърнети не бе присъдил нищо повече в нейна полза. Недоверчив към Джордж, както смяташе мистър Ентуисъл, и подминавайки очарователната празноглавка Розамънд, възможно ли е да не е видял у Сюзън онова, което търси: наследница от собствената си порода?
Или пък — да, следва логично. Причината трябва да е била в… съпруга.
Мистър Ентуисъл премести погледа си през рамото на Сюзън към Грегъри Банкс, който стоеше прав и разсеяно подостряше молив.
Слаб, блед младеж с рижаворусолява коса. Сюзън така го засенчваше с колоритната си външност, че бе трудно да се проумее какво представлява той самият. Нищо, на което да се опреш у този приятел — симпатичен, готов винаги да се съгласи с теб, с една дума — човек, който никога не казва „не“. И все пак това описание като че ли не бе задоволително. Имаше нещо смътно обезпокоително в ненатрапчивостта на Грегъри Банкс. Той не е бил подходяща партия, но Сюзън е настояла да се омъжи за него, преодолявайки всякаква съпротива — защо? Какво е видяла у него?