Сюзън запита с известен интерес:
— Омъжила се е за художник, нали, и роднините не са го харесали? Добър художник ли е бил?
Мистър Ентуисъл поклати отрицателно глава.
— А има ли картини в къщата?
— Да.
— Тогава сама ще преценя — рече Сюзън.
Мистър Ентуисъл се усмихна, като видя как тя решително вирна брадичката си.
— Така да бъде. Не ще и дума, че аз съм безнадеждно старомоден по отношение на изкуството, но не мисля, че ще оспорите преценката ми.
— Предполагам, че ще се наложи да замина за Личет Сейнт Мери. Искам сама да огледам всичко. Има ли някой там сега?
— Уговорих с мис Гилкрист да остане, докато й кажа какво ще правим по-нататък.
Грег подхвърли:
— Трябва да има здрави нерви, щом стои сама в къща, в която е бил заклан човек.
— Бих казал, че мис Гилкрист е много разумна жена. Освен това — добави сухо адвокатът — тя няма къде да отиде, докато си намери друга работа.
— Значи смъртта на леля Кора я е оставила доста на сухо? Дали тя и леля Кора… близки ли са били двете?
Мистър Ентуисъл погледна с любопитство Сюзън, чудейки се какво точно имаше наум.
— Бих казал, в прилични отношения — отвърна той. — Никога не се е отнасяла към мис Гилкрист като към слугиня.
— Ясно. Не като към слугиня, а като към нещо по-лошо. Така мисля аз — отсече Сюзън. — В днешно време тези нещастници с претенции да са „дами“ най-много си патят. Ще се опитам да й намеря добро място. Няма да е трудно. Днес такава една жена, която умее да върши домакинска работа и да готви, струва повече от злато. Може да готви, нали?
— О, да. Както разбрах, единственото, срещу което има нещо против, е „грубата работа“. Страхувам се, че не разбрах точно какво значи „груба работа“.
Тези думи явно развеселиха Сюзън.
Мистър Ентуисъл погледна часовника си и каза:
— Леля ви е назначила Тимъти за изпълнител на завещанието си.
— Тимъти! — възкликна презрително Сюзън. — Та чичо Тимъти е почти митическа фигура. Той не ходи никъде.
— Да, вярно е — мистър Ентуисъл отново погледна часовника си. — Днес заминавам да се срещна с него. Ще го запозная с решението ви да отидете в Личет Сейнт Мери.
— Само за ден-два, не повече. Не искам да отсъствам дълго от Лондон. Имам разни планове. Откривам собствена фирма.
Мистър Ентуисъл огледа тясната всекидневна на малкия апартамент. Грег и Сюзън очевидно бяха зле материално. Той знаеше, че баща й бе пропилял почти всичките си нари и бе оставил дъщеря си в тежко положение.
— Какви са намеренията ви за бъдещето, ако мога да попитам?
— Хвърлила съм око на едни помещения на улица „Кардиган“. Предполагам, че ако се наложи, ще сте в състояние да ми отпуснете известна сума? Вероятно ще ми искат депозит.
— Това може да се уреди — отвърна мистър Ентуисъл. — В деня след погребението ви звъних няколко пъти, но никой не отговори. Рекох си, че може би ще ви е нужен аванс. Чудех се дали ne сте излезли извън града.
— О, не — рече бързо Сюзън. — Вкъщи си бяхме целия ден. И двамата. Не сме излизали въобще.
А Грег добави меко:
— Знаеш ли, Сюзън, струва ми се, че този ден телефонът ни беше повреден. Спомняш ли си как не можах да се свържа с „Хард и сие“ следобеда? Имах намерение да се обадя на повреди, но на другата сутрин той се оправи.
— Понякога човек не може да разчита на телефоните — рече мистър Ентуисъл.
Сюзън попита внезапно:
— Как е научила за сватбата ни леля Кора? Ние сключихме само граждански брак и съобщихме чак след това.
— Предполагам, че Ричард й е казал. Преправила е завещанието си преди около три седмици (преди това е завещавала всичко на Теософското дружество), тоест веднага, след като той я е посетил.
Сюзън го погледна стреснато:
— Чичо Ричард я е посетил? Не знаех.
— И аз самият не знаех — отвърна мистър Ентуисъл.
— Значи това е било, когато…
— Когато какво?
— Нищо — отвърна Сюзън.
ШЕСТА ГЛАВА
1
— Много хубаво от ваша страна, че решихте да дойдете — рече Мод с грубоватия си глас, посрещайки мистър Ентуисъл на платформата на гара Бейъм Комптън. — Уверявам ви, че и двамата с Тимъти сме ви много задължени. Естествено смъртта на Ричард бе възможно най-лошото, което можеше да се случи на Тимъти.
Мистър Ентуисъл не се бе сетил да погледне на смъртта на своя приятел от този ъгъл. Но очевидно това бе единственият ъгъл, от който гледаше на нея мисис Тимъти Абърнети.
Докато вървяха към изхода на гарата, Мод доразви темата: