— Слава богу!
Автомобилът влезе през портата на Стансфийлд Грейндж и продължи по доста занемарена алея. Навремето този малък имот трябва да е бил привлекателен, но сега имаше окаян и запуснат вид. Мод въздъхна и рече:
— Оставихме всичко на самотек по време на войната. И двамата градинари бяха мобилизирани. В момента имаме един старец, но не върши кой знае каква работа. Надниците са толкова високи. Да си призная искрено, истинска благословия е, дето сега ще можем да похарчим малко пари за имота. И двамата сме така привързани към него. Вече се страхувах, че ще се наложи да го продадем… Пред Тимъти и дума не съм отронвала за това. Щеше да се разстрои ужасно.
Спряха пред портала на изключително красива стара къща от XVIII век, която отдавна се нуждаеше от пребоядисване.
— Нямаме прислуга — рече Мод с горчивина и го покани да влезе. — Две жени идват от селото. Допреди месец имахме постоянна камериерка, едно гърбаво момиче, болно от гуша, а и не особено интелигентно, но все пак ми беше в помощ, пък и готвеше нелошо. Но представяте ли си, напусна ни и отиде при някаква смахната господарка, която държи в дома си шест пекинеза (по-голяма от нашата къща, значи повече работа). Попитах я защо — защото обичала кученца. Боже мой, кучета! Мърсят навсякъде, повръщат и какво ли не. Тези момичета не са с всичкия си! Та така сме сега и ако се наложи да изляза някой следобед, Тимъти остава съвсем сам в къщата. Не дай боже да му се случи нещо, няма кой да му помогне. Е, оставям му телефона подръка край креслото, та ако му стане лошо, да може да позвъни незабавно на доктор Бартън.
Мод въведе мистър Ентуисъл в гостната, където край камината бе сложен поднос за чай, настани го и изчезна към сервизните помещения. След няколко минути се върна с два чайника, сребърен и порцеланов, и се зае да обслужва мистър Ентуисъл. Чаят беше хубав, а към него имаше домашен кейк и пресни кифлички.
Мистър Ентуисъл промърмори:
— А къде е Тимъти?
Мод му обясни живо, че е занесла на Тимъти чай и сладкиши още преди да тръгне за гарата.
— А сега — добави тя — трябва вече да е дремнал, така че това ще е най-подходящото време за него да ви види. Моля ви, опитайте се да не му давате повод да се вълнува прекалено.
Мистър Ентуисъл я увери, че ще вземе всички предпазни мерки.
Изучавайки я на мъждукащата светлина на огъня, той бе обзет от съчувствие към нея. Чудно как тази едра, мускулеста и предприемчива жена с трезв ум, пращяща от здраве и пълна с енергия, можеше да е така жалка и уязвима в едно — любовта към съпруга си. Това бе майчинска любов, реши мистър Ентуисъл. Мод Абърнети не бе раждала, а беше жена, създадена да бъде майка. Нейният съпруг болник й бе станал детето, над което бдеше, което пазеше и закриляше. И навярно бидейки по-силният характер, тя му бе наложила несъзнателно това състояние на вечно боледуващ, което в друг случай можеше да не е така силно изразено.
Горката мисис Тимъти, си рече мистър Ентуисъл.
2
— Добре направихте, че дойдохте, Ентуисъл.
Тимъти се надигна от креслото си и се ръкува. Той бе едър мъж и приличаше много на брат си Ричард. Но едни и същи черти у Ричард изразяваха сила, а у Тимъти слабост. Нерешителни устни, брадичка, която почти се сливаше с гушата, очи, не така дълбоко врязани. Бръчките по челото правеха лицето му раздразнително и заядливо.
Статутът му на инвалид бе подчертан от одеялото, преметнато на скута му, и цяла аптека шишенца и флакончета на масичката от дясната му страна.
— Не бива да се претоварвам — рече той предупредително. — Докторът не ми позволява. Все ми повтаря да не се тревожа. Е, и как да не се тревожа? Я да му се случи на него да има убийство в семейството му, да го видя няма ли да се тревожи! Прекалено много ми се струпа — първо смъртта на Ричард… после подробностите, които научих за погребението и завещанието — и то какво завещание!, а на всичко отгоре да убият горката малка Кора със секира. Със секира! Фуу! Тази страна е пълна с гангстери, садисти, отрепки от войната. Скитат се и убиват беззащитни жени. Никой няма куража да сложи край на това — да подхване нещата с твърда ръка. Питам тогава — накъде отива тази страна? Накъде отива тази проклета страна?
Този ход бе познат на мистър Ентуисъл. През последните двадесетина години клиентите му рано или късно му задаваха такъв въпрос и той си имаше свой начин да отговаря. Нищо незначещите думи, които измърмори, биха могли да бъдат класифицирани в графата успокоителни шумове.
— Всичко се започна с проклетото лейбъристко правителство — продължи Тимъти. — Прати ни по дяволите до един. А и сегашното не е стока. Придирчиви като госпожички са тия социалисти, само го увъртат. И вижте ни на какъв хал сме! Свестен градинар не можеш откри, слуги също не се намират, та тук Мод трябва да превива гръб от работа и да се вре в кухнята (между другото, скъпа, мисля, че към писията довечера ще върви за десерт пудинг с яйчен крем, а за първо малко бульон, може би?). Трябва да поддържам силите си, така ми препоръча доктор Бартън, та… докъде бях стигнал? А, да. Кора. Казвам ви, тежък удар е за един мъж да чуе, че сестра му — родната му сестра — е била убита. Сърцебиенето не ми мина цели двадесет минути. Ще трябва да ме заместите във всичко, Ентуисъл. Не мога да отида на следствието или да поемам грижи за каквото и да било по имота на Кора. Искам да забравя цялата работа. Между другото, какво ще стане с дела на Кора от парите на Ричард? Остават на мен, предполагам?