— От „Плач Иеремиев“ е — обясни той. — Изглежда подходящо, макар и малко мелодраматично. Но рано е още да се говори за надгробния камък. Трябва първо… да… да се слегне земята, нали? Не се безпокойте за нищо. Ние ще направим каквото е необходимо и ще ви държим в течение на всичко.
Мистър Ентуисъл отпътува за Лондон с влак на другата сутрин след закуска.
Щом се прибра у дома си, след кратко колебание телефонира на свой приятел.
СЕДМА ГЛАВА
— Не мога да изразя колко съм ви признателен за поканата.
Мистър Ентуисъл стисна топло ръката на домакина си. Еркюл Поаро посочи гостоприемно към едно от креслата край огъня.
Мистър Ентуисъл седна, въздишайки.
В единия край на стаята бе сервирана маса за двама.
— Завърнах се от провинцията тази сутрин — рече той.
— И имате въпрос, по който бихте желали да се консултирате с мен?
— Да, страхувам се, че историята е дълга и доста несвързана.
— Тогава тя ще почака, додето се нахраним. Жорж!
Сръчният Жорж изникна изневиделица, носейки гъши пастет и препечен хляб, увит в салфетка.
— Ще хапнем Pâté тук край огъня — рече Поаро, — а после ще се преместим на масата.
Едва час и половина по-късно мистър Ентуисъл отново се изтегна удобно в креслото си и въздъхна доволно.
— Знаете как да живеете, Поаро! Довери се на французина!
— Аз съм белгиец. Но останалата част от забележката ви ми приляга. На моята възраст главното удоволствие, а може би единственото удоволствие, което ми остава, са радостите на масата. За щастие имам здрав стомах.
— Аааа — промърмори мистър Ентуисъл.
Менюто включваше писия а ла „Véronique“, следвана от телешки шницел по милански, а за десерт — фламбирани круши и сладолед. С рибата пиха Pouilly Fuisse, с месото — Corton, а в момента до самия лакът на мистър Ентуисъл стоеше чаша отлично порто. Поаро не обичаше порто и си сръбваше какаов ликьор.
— Чудя ви се как успявате да се снабдите с такива шницели — промърмори мистър Ентуисъл, още под влияние на вечерята. — Топяха се в устата.
— Имам приятел месар. Аз разреших малък негов семеен проблем, той ми е благодарен и оттогава се отнася с голямо разбиране към мен по гастрономическите въпроси.
— Семеен проблем — въздъхна мистър Ентуисъл. — Бих предпочел да не ме подсещате… Толкова приятно се чувствам в момента!
— Да удължим този момент, приятелю. Сега ще ни донесат по едно малко кафе с чудесен коняк, а после, когато храната започне да се смила, на спокойствие ще ми кажете защо се нуждаете от моя съвет.
Часовникът удари девет и половина и чак тогава мистър Ентуисъл се размърда на мястото си. Беше настъпил психологическият момент. Вече не чувстваше нежелание, напротив, изгаряше от нетърпение да изложи обърканата си теза.
— Не знам дали няма да ме помислите за глупак — започна той. — Така или иначе, не виждам никакъв изход от положението, затова ще ви изложа фактите и бих ви помолил да ми кажете какво мислите.
Той направи малка пауза, а после разказа цялата история с присъщата си безупречна точност. Обиграният му юридически ум му позволи да изложи фактите ясно, да не пропусне нищо и да не прибави нещо от себе си. Изложението му бе сбито и ясно — така и бе оценено от дребничкия възрастен човек с яйцевидна глава, който седеше срещу него и го слушаше.
След като свърши, настъпи пауза. Мистър Ентуисъл бе готов да отговаря на въпроси, но мина известно време, а въпрос не последва. Еркюл Поаро прехвърляше в ума си фактите.
Накрая той се обади:
— Всичко изглежда пределно ясно. Вие подозирате, че приятелят ви Ричард Абърнети е бил убит. Това подозрение или предположение се основава на едно-единствено нещо — думите, казани от Кора Ланскне на погребението на Ричард Абърнети. Абстрахирайте се от тях и не остава нищо. Фактът, че самата тя е била убита на следващия ден, може да е чисто съвпадение. Вярно е, че Ричард Абърнети е починал внезапно, но за него се е грижил уважаван лекар, който го е познавал добре, а той не е имал никакви подозрения и е издал смъртния акт. Погребан ли е бил Ричард, или кремиран?
— Кремиран — според собственото му желание.
— Да, такъв е законът. А това означава, че втори лекар е подписал смъртния акт — естествено не е имало никаква пречка за това. И така, връщаме се на съществената точка — думите на Кора Ланскне. Вие сте били там и сте я чули. Казала е: „Но той е бил убит, нали?“
— Да.
— И което е важно — повярвали сте, че тя е казала истината.
Адвокатът се поколеба за миг, после рече:
— Да, повярвах.
— Защо?
— Защо ли? — попита мистър Ентуисъл озадачен.