Чу се клаксон и шум на приближаваща кола. Мисис Джакс постави чашата си на масата и извика:
— Ето ги!
Марджъри включи газта, за да претопли голямата тенджера с гъста пилешка супа. Огромната студена готварска печка от викторианско време стоеше неизползвана като величествен олтар на миналото.
Автомобилите пристигаха един след друг; хората, облечени в черно, слизаха от тях и някак несигурно прекосяваха вестибюла, за да влязат в просторния зелен салон. Зад стоманената решетка на камината лумтеше огън — беше настъпило първото есенно застудяване и гостите, понамръзнали се на траурната церемония, трябваше да се стоплят.
Ланскъм влезе в салона и поднесе шери в чаши върху сребърен поднос.
Мистър Ентуисъл, старши съдружник в старата и уважавана фирма „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“, стоеше прав с гръб към огъня и се топлеше. Той пое чаша шери и огледа компанията с проницателния си поглед на юрист. Не всички му бяха лично познати и се налагаше, така да се каже, да направи разбор. Запознаването, преди да тръгнат за погребението, бе станало набързо и почти шепнешком.
Претегляйки най-напред стария Ланскъм, мистър Ентуисъл си рече: „Доста е отпаднал горкият старец. Трябва да отива към деветдесетте. Е, него няма какво да го мисля, добра рента ще получи. Вярна душа е той. Едновремешните слуги със свещ да ги търсиш днес. Господ да ни е на помощ с тези домашни прислужнички и детегледачки на надница. Тъжен свят. Може и да е добре, дето бедният Ричард си отиде преждевременно. За какво ли имаше да живее?“
За седемдесет и две годишния мистър Ентуисъл да умреш на шестдесет и осем години като Ричард Абърнети определено означаваше преждевременна смърт. Самият мистър Ентуисъл се бе оттеглил от активна дейност преди две години, но като изпълнител на завещанието на Ричард Абърнети и в знак на уважение към един от най-старите си клиенти, а така също и личен приятел, бе предприел това пътуване на север.
Като размишляваше негласно върху клаузите на завещанието, той същевременно преценяваше членовете на семейството.
Естествено познаваше много добре Хелън, тоест мисис Лио. Очарователна жена, към която изпитваше едновременно симпатия и уважение. Одобрителният му поглед се задържа известно време на фигурата й, изправена до един от прозорците. Черният цвят й отиваше, а линията й бе запазена. Той харесваше добре оформените черти на лицето й, ореола от посребрена коса над слепоочията и очите, които на младини сравняваха с метличина, а и сега бяха все така ясносини.
На колко ли години бе Хелън? Петдесет и една-две, навярно. Странно, че такава привлекателна жена не се бе омъжила повторно след смъртта на Лио. Даа, те двамата бяха изключително силно привързани един към друг.
Погледът му се плъзна върху мисис Тимъти. Не я познаваше отблизо. Черното не й отиваше — за нея бяха по-подходящи грубите туиди. Едра, на вид разумна и оправна жена. Бе се посветила изцяло на съпруга си Тимъти. Грижеше се за здравето му, суетеше се край него — дори повече, отколкото бе нужно. Всъщност имаше ли му нещо на Тимъти? Просто хипохондрик, така си мислеше мистър Ентуисъл, а и Ричард Абърнети бе подозирал същото. „Е, като дете дробовете му бяха слаби — казваше той. — Но да ме прощава, че днес му има нещо.“ Така е, всеки трябваше да има някакво хоби и хобито на Тимъти бе да е всецяло погълнат от грижата за здравето си. Дали мисис Тимъти му вярваше? Едва ли, ала жените никога не признават тези неща. Тимъти несъмнено е добре осигурен материално и никога не е бил стиснат. Все пак наследството няма да му дойде излишно, особено в тези дни на тежко данъчно облагане. След войната вероятно му се е наложило да прави икономии. Мистър Ентуисъл прехвърли вниманието си върху Джордж Кросфийлд, сина на Лора. Тя се бе омъжила за доста съмнителен тип. Така и никой не узна точно с какво се занимава. Казваше, че бил борсов агент. Младият Джордж работеше в адвокатска кантора — фирмата му не се радваше на добро име. Красив младеж, но имаше нещо прикрито в изражението му. Едва ли разполагаше с достатъчно средства. Лора бе пропиляла всичко в неразумни инвестиции и го бе оставила практически без наследство при смъртта си преди пет години. Тя бе красива и романтична девойка, но без всякакъв усет за парите.
Погледът на мистър Ентуисъл се отмести от Джордж Кросфийлд. Коя от девойките беше Розамънд и коя Сюзън? А, да — тази, която разглеждаше восъчните цветя върху малахитовата масичка, бе Розамънд, дъщерята на Джералдин. Хубаво момиче, направо красавица, ала несъмнено глупава. Играе на сцената — репертоарни театри или нещо подобно. И мъжът й бе актьор. Истински хубавец и явно го съзнава, рече си Ентуисъл, който хранеше предразсъдъци към актьорската професия. Чудно от какво ли семейство произхожда и откъде е?