„Ще заложа на откровеността — си рече мистър Ентуисъл. — Най-малкото на някаква форма на откровеност.“
Да започне направо, че у него са се породили съмнения в резултат от предположението, направено наслуки от една глупава жена, би било неразумно. Доктор Лараби не познаваше Кора.
Мистър Ентуисъл се поокашля и се впусна смело:
— Искам да се консултирам с вас по един много деликатен въпрос — започна той. — Надявам се от сърце, че няма да се засегнете. Вие сте разумен човек и сам ще разберете, че… че най-добрият начин да се справим с едно нелепо предположение е да му намерим логичен отговор, а не то да бъде отхвърлено предварително. Отнася се до мой клиент, покойния мистър Абърнети. Ще ви задам въпроса направо: Сигурен ли сте, тоест абсолютно сигурен ли сте, че е умрял от това, което наричаме естествена смърт?
Доктор Лараби, добродушен мъж на средна възраст с червендалесто лице, погледна смаяно събеседника си.
— Какво, за бога?… Но разбира се, че умря от естествена смърт. Та аз издадох смъртния акт. Нима ако не бях сигурен…
Мистър Ентуисъл побърза да го успокои:
— Така е, така е. Уверявам ви, че не си правя заключения за противното. Но ще се радвам, ако вие ми дадете положителен отговор, за да опровергаем… разните слухове, които се носят.
— Слухове ли? Какви слухове?
— Трудно е да се каже. Никой не би могъл да уточни откъде тръгват — излъга мистър Ентуисъл. — Но едно знам — трябва да бъдат спрени, и то авторитетно.
— Абърнети беше болен човек. Страдаше от заболяване, което щеше да се развие фатално, бих казал, след около две години. А би могло и по-рано. Смъртта на сина му отслаби волята му за живот и съпротивителните му сили. Признавам, че не очаквах краят да настъпи толкова скоро и така внезапно, но има прецеденти, и то много. Лекар, който предрича кога точно ще почине пациентът му или колко дълго ще живее, би изглеждал глупак в очите на другите. Човешкият фактор не подлежи на точни изчисления. Често слабите проявяват неочаквани способности да се борят с болестта, а силните се поддават.
— Разбирам всичко това и не се съмнявам в диагнозата ви. Нека приемем, колкото и мелодраматично да звучи, че над мистър Абърнети е тегнела смъртна присъда. Питам ви само дали е възможно някой, който е знаел или подозирал неговата обреченост, с вмешателството си да е съкратил дните, останали му да живее? Или пък самият той да е накарал някой друг да го извърши вместо него?
Доктор Лараби се намръщи:
— Искате да кажете самоубийство? Абърнети не беше типът човек, който се самоубива.
— Ясно. Значи сте готов да ме уверите, че от медицинска гледна точка такова предположение е невъзможно.
Докторът се размърда неловко.
— Не бих казал категорично, че е „невъзможно“. След смъртта на сина му за Абърнети животът вече нямаше по-раншния смисъл. По мое лично убеждение самоубийството е малко вероятно — но не мога да твърдя, че е невъзможно.
— Вие разглеждате нещата психологически. А като казах от медицинска гледна точка, имах предвид дали обстоятелствата на неговата смърт правят такова едно предположение невъзможно?
— О, не, не. Не мога да твърдя това. Той е починал, докато е спял, както се случва с много хора. Нямаше причини да се съмняваме в самоубийство — нищо в душевното му състояние, което да насочва към такова предположение. Можем ли да искаме аутопсия за всеки сериозно болен, който умира в съня си?
Лицето на доктора почервеня още по-силно. Мистър Ентуисъл побърза да вметне:
— Прав сте, прав сте. Но ако е имало някакво доказателство, за което вие самият не сте знаели? Ако например е споделил нещо с някого…?
— Да е намеквал, че иска да се самоубие? Имало ли е такова нещо? Трябва да призная, че съм изненадан.
— Но ако е имало такова нещо — допускам го хипотетично, — изключвате ли напълно тази възможност?
Доктор Лараби рече бавно:
— Не, не… това не бих могъл да сторя. Но пак ви казвам, силно бих се учудил.
Мистър Ентуисъл побърза да се възползва от предимството си.
— Тогава, ако приемем, че смъртта му не е била естествена — пак хипотетично, — какво би могло да я причини? Искам да кажа, какъв вид медикамент?
— Няколко. Някои наркотици имат такова действие. Данни за цианоза няма — изражението и позата му бяха съвсем спокойни.
— Вземал е приспивателни хапчета или прахове, така ли?
— Да. Бях му предписал слъмберил — много безопасен и ефикасен препарат. Но той не го вземаше всяка вечер, пък и аз му изписвах еднократно съвсем малки дози. За да причинят смърт, ще са му били необходими три-четири пъти по-големи количества от това, с което той разполагаше. Всъщност сещам се, че видях флакончето над умивалника малко след смъртта му — беше почти пълно.