— Какво друго сте му изписвали?
— Различни неща — едно лекарство, съдържащо малка доза морфин, което да взема при болки. Капсули витамини и капки против стомашно разстройство.
Мистър Ентуисъл го прекъсна:
— Капсули витамини? На мен веднъж ми бяха предписали подобни. Кръгли червени желатинови капсулки?
— Да. Съдържат адексолин.
— Възможно ли е да се вкара някакво друго вещество в… да речем… в една от тези капсули?
— Искате да кажете нещо смъртоносно? — учудването на доктора растеше все повече. — Но кой би… Слушайте, Ентуисъл, накъде биете? Нима намеквате за убийство, човече?
— И аз самият не знам за какво намеквам… Чисто и просто искам да разбера дали е възможно?
— Но какви улики имате, та да правите такива предположения?
— Нямам никакви улики — отвърна мистър Ентуисъл с уморен глас. — Мистър Абърнети е мъртъв, лицето, с което е разговарял — също. Всичко се върти около слухове — смътни, неубедителни слухове, и аз искам да им прережа пътя, ако мога. За мен няма да има нищо по-хубаво от това, да ми кажете, че Абърнети не би могъл да бъде отровен от когото и да било, по какъвто и да е начин! Уверявам ви, че планина ще се стовари от гърба ми.
Доктор Лараби стана и започна да се разхожда насам-натам.
— Не мога да ви го кажа, дори и да го очаквате — най-после отвърна той. — А бих искал. Разбира се, че е възможно да бъде направено. Колко му е да се изтегли маслото от капсулата и да се замени… да речем с чист никотин или дузина други неща. Или да се сипе нещо в храната и напитките му? Това дори е по-реално, не е ли така?
— Може би. Но виждате ли, когато е починал, в къщата са били само слугите, а не допускам да е бил някой от тях, всъщност сигурен съм, че не е. Ето защо се интересувам от възможността за даване на отрова, която да е погълната след известно време. Предполагам, че няма такъв препарат, от който пациентът умира седмици след като го е вземал.
— Удобна идея, но несъстоятелна — отвърна сухо докторът. — Знам, че вие сте човек с чувство за отговорност, Ентуисъл, но кой е този, който прави такива догадки? Струват ми се доста прекалени.
— Абърнети никога ли не ви е казвал нещо? Не ви ли е намеквал, че някой от роднините му може би желае да се освободи от него?
Докторът го изгледа с любопитство.
— Не, никога не е споделял такова нещо. Кажете, Ентуисъл, напълно ли изключвате възможността някой… да речем да прави сензации. Има истерични субекти, които дават вид на съвсем нормални и разумни люде, да знаете.
— Надявам се, че е така. Би могло да е така.
— Нека се изясня: неизвестно лице твърди, че Абърнети й е доверил… Жена е, предполагам?
— О, да, жена е.
— …Че той й е доверил как някой се опитва да го убие. Притиснат, мистър Ентуисъл с неудоволствие разказа историята със забележката на Кора след погребението. Лицето на доктор Лараби се проясни.
— Скъпи ми приятелю — рече той, — на ваше място не бих й обърнал внимание. Обяснението е съвсем просто. Жената е в такава възраст, че й трябват сензации, непостоянна и неуравновесена е — значи може да каже всичко. Типично е за възрастта, уверявам ви.
Мистър Ентуисъл не одобри прибързаното заключение на доктора. Самият той неведнъж си бе имал работа с истерични жени, търсещи сензации.
— Може и да сте прав — рече той и се надигна. — За съжаление не сме в състояние да научим нищо от нея по този въпрос, тъй като самата тя е била убита.
— Каквооо?! Убита?! — доктор Лараби гледаше така, сякаш сериозно се съмняваше дали самият мистър Ентуисъл е с всичкия си.
— Не сте ли чели за това във вестниците? Мисис Ланскне от Личет Сейнт Мери в Бъркшир.
— Да, разбира се. Но не знаех, че е роднина на Ричард Абърнети — отвърна доктор Лараби напълно сразен.
Доволен, че си е отмъстил за професионалната надменност на доктора, но също така изпълнен със съзнанието, че посещението с нищо не е разсеяло собствените му съмнения, мистър Ентуисъл се сбогува и си тръгна.
2
Като се завърна в Ендърби, мистър Ентуисъл реши да проведе разговор с Ланскъм.
Най-напред попита стария иконом какви са плановете му.
— Мисис Лио ме помоли да остана тук, докато бъде продадена къщата, сър, и за мен ще е удоволствие да сторя топа. Ние всички сме много привързани към мисис Лио — въздъхна той. — Ще ме извините, че отварям дума за това, сър, но аз преживявам тежко продажбата на къщата. От толкова години съм тук, младите дами и господа израснаха пред очите ми. Винаги съм си мислел, че мистър Мортимър ще наследи баща си и че ще има семейство. Първоначалната уговорка беше, след като изпълня задълженията си тук, да се оттегля да живея в северната вратарска къщичка. Чудесно място за сам човек и в ръце като моите ще блести от чистота. Но сега, предполагам, че всичко се променя.