— За съжаление, изглежда, че е така, Ланскъм. Имението ще бъде продадено заедно с всички постройки. Но вие ще имате рента…
— О, аз не се оплаквам, сър. Оценявам щедростта на мистър Абърнети и съм спокоен за бъдещето си. Но в днешно време не е така лесно да се намери малка къща за купуване и макар че имам омъжена племенница, която ме покани да живея с тях, знам, че няма да е същото, като да живея в имението.
— Да, да — съгласи се мистър Ентуисъл. — За нас, старците, не е лесно да се нагодим към този нов свят. Сега се укорявам, че не посветих повече време приживе на моя стар приятел. Как ви изглеждаше той през тези няколко последни месеца?
— О, след смъртта на мистър Мортимър не беше същият човек, сър.
— Да, тази смърт го прекърши. Освен това беше и болен, а болните хора често имат странни приумици. Допускам, че и мистър Абърнети е страдал от подобно нещо през последните си дни. Да е говорил с вас за врагове, за някой, който иска да му навреди…? Или дори, че някой слага нещо в храната му?
Старият Ланскъм изглеждаше изненадан — изненадан и засегнат.
— Не си спомням да е имало подобно нещо, сър. Ентуисъл го погледна строго и поясни:
— Вие бяхте много верен слуга, Ланскъм, знам това. Но ако мистър Абърнети си е въобразявал подобни неща, то това… това едва ли би имало някакво значение — просто естествена проява… на болестта.
— Така ли, сър? Мога само да кажа, че мистър Абърнети никога не ми е казвал такова нещо, нито пък съм чувал да го казва другиму.
Мистър Ентуисъл тактично поизмести темата:
— Преди да умре, е поканил свои роднини да го посетят, така е, нали? Племенника си, двете си племенници със съпрузите.
— Да, сър, точно така.
— Доволен ли беше от тези посещения, или те го разочароваха?
В очите на Ланскъм се появи отчуждение, а старческата му фигура сякаш се стегна.
— Това не мога да знам, сър.
— Сигурен съм, че знаете, Ланскъм — кротко му възрази мистър Ентуисъл. — Всъщност искате да кажете, че положението ви не позволява да го знаете. Но има случаи, когато човек трябва да наруши принципите си за благопристойност. Аз бях един от най-старите приятели на вашия господар и го обичах много. Вие също. Затова ви питам за мнението ви като човек, не като иконом.
Ланскъм помълча известно време, после попита с равен глас:
— Нещо не е… наред ли, сър?
Мистър Ентуисъл отвърна искрено:
— И аз не знам. Надявам се, че всичко е наред. Но искам да съм сигурен. Вие самият имали ли сте чувството, че нещо… не е наред?
— Едва след погребението, сър. Не бих могъл да кажа какво точно. А и мисис Лио и мисис Тимъти също не бяха съвсем на себе си онази вечер, след като всички си заминаха.
— Запознат ли сте със съдържанието на завещанието?
— Да, сър. Мисис Лио реши, че трябва да знам. Ако ми позволите да изразя мнението си, сър, завещанието ми се вижда много справедливо.
— Да, така е. Всички са еднакво възнаградени. Но струва ми се, това не е завещанието, което мистър Абърнети е възнамерявал да направи поначало след смъртта на сина си. Сега бихте ли ми отговорили на въпроса, който ви зададох преди малко?
— Ако питате за личното ми мнение…
— Да, да, то се подразбира.
— Господарят, сър, бе силно разочарован след посещението на мистър Джордж… Мисля, че се е надявал мистър Джордж да прилича на мистър Мортимър. Мистър Джордж, сър, ако мога така да се изразя, не отговори на изискванията му. Съпругът на мис Лора нямаше добра репутация и страхувам се, сър, че мистър Джордж прилича на него. — Ланскъм поспря и отново продължи: — После дойдоха младите дами със съпрузите си. Той веднага хареса мис Сюзън — много красива и енергична млада дама, но по мое мнение, не одобри съпруга й. Днес младите дами са странни в избора си, сър.
— А другата двойка?
— Нямам какво особено да кажа за тях, сър. Приятна и красива двойка. Мисля, че господарят се радваше на посещението им, но… не смятам… — старецът се поколеба.
— Да, Ланскъм?
— Ами… господарят нямаше много вземане-даване с театъра. Веднъж ми каза: „Не виждам какво толкова намират на сцената. Животът на тези хора ми изглежда доста лекомислен. Лишава ги и от малкото здрав разум, който имат. Не мога да разбера как точно влияе на морала, но едно е сигурно — човек губи чувство за мярка.“ Той естествено нямаше предвид конкретно…
— Да, разбирам. Така, а след тези посещения самият мистър Абърнети е заминал — първо при брат си, а после при сестра си, мисис Ланскне.