— Това не можех да знам, сър. Искам да кажа, той ми спомена, че отивал при мистър Тимъти и после в някакво Сейнт Мери.
— Точно така. Спомняте ли си да е казвал нещо по повод на тези посещения, след като се върна?
Ланскъм се позамисли и отговори:
— Не мога да кажа нищо определено. Радваше се, че си е пак у дома. Спомням си, сподели колко го уморявали пътуванията и отсядането в чужди къщи.
— И нищо друго? Нищо за някой от двамата? Ланскъм се намръщи.
— Ами господарят си… мърмореше, разбирате ме, нали — в смисъл, че говореше на мен, а всъщност повече сам на себе си. Като че ли дори не забелязваше, че съм там, толкова беше свикнал с мен.
— Познавал ви е и ви се е доверявал, да.
— Но споменът ми за това, което говореше, е доста смътен. Нещо такова, че не виждал къде е дянал парите си онзи — имаше предвид мистър Тимъти. И после каза нещо такова: „Една жена може да се прояви като глупачка по деветдесет и девет начина и само веднъж да блесне като умница.“ А, да, също следното: „Можеш да споделиш искрено мислите си само с хора от твоето поколение. Няма да те обвинят като младите, че си фантазираш.“ А друг един път рече, но не си спомням в каква връзка: „Не е много хубаво да слагаш капани на хората, но не виждам какво друго мога да сторя.“ Но аз мисля, сър, че може би е имал предвид помощник-градинаря — по повод, че се крадяха прасковите.
Ала мистър Ентуисъл не смяташе, че казаното от Ричард Абърнети се е отнасяло за помощник-градинаря. След още няколко въпроса той остави Ланскъм и размисли над всичко, което бе научил. Всъщност нищо по-ново от онова, за което сам се досещаше вече. Все пак някои неща подсказваха това-онова. В онази забележка за жените, че могат да бъдат хем глупави, хем хитри, е имал предвид не снаха си Мод, а сестра си Кора. На нея е доверил своите „фантазии“. Говорил е също, че ще постави капани. На кого?
3
Мистър Ентуисъл разсъждава дълго върху въпроса каква част от истината да сподели с Хелън. Накрая реши да й се довери изпяло.
Най-напред й благодари, задето бе подредила вещите на Ричард и се бе погрижила за всевъзможни неща из къщата. Дадена бе обява за продажбата на имението и един-двама кандидати вече се бяха обадили, че ще дойдат да го огледат.
— Частни лица ли?
— О, не. Разбрах, че сред кандидатите са Женската християнска асоциация, също един младежки клуб, а и от Джефърсъновия тръст търсели подходящо място да изложат колекцията си.
— Тъжно е, че в къщата вече няма да живеят наследниците, но днес това не е особено практично.
— Бих искал да ви помоля, ако е възможно, да останете тук до продажбата на къщата. Стига това да не ви затруднява прекалено.
— Не, ни най-малко. Всъщност за мен е много удобно. Не ми се ще да се връщам в Кипър преди месец май и предпочитам да остана тук, вместо в Лондон, както бях планирала. Нали знаете, обичам тази къща. Лио я обичаше, а двамата бяхме щастливи, когато идвахме тук.
— Има и друга причина, поради която ще съм ви благодарен, ако останете. Един мой приятел — казва се Еркюл Поаро…
Хелън мигом реагира остро:
— Еркюл Поаро? Значи смятате…
— Вие го познавате?
— Да, чрез мои приятели… но мислех, че отдавна е умрял.
— Жив и здрав е. Не е млад естествено.
— Е, да, едва ли може да е млад.
Тя продължи механично. Лицето й бе побеляло и напрегнато. Промълви с усилие:
— Тогава вие смятате, че… Кора е била права? Че Ричард е бил убит.
Мистър Ентуисъл изля тревогата си. Облекчение бе да споделиш подозренията си с човек с ясен и хладен ум като Хелън.
Щом той свърши, тя рече:
— Би трябвало да ми се струва чудовищно, а не е така. Онази вечер след погребението и двете с Мод — сигурна съм — все за това мислехме. Казвахме си каква глупачка е Кора и същевременно чувствахме, че нещо ни гложди. А после дойде убийството на Кора — казах си, че е просто съвпадение, и разбира се, би могло да е така, но, боже мой! Може ли да е сигурен човек! Толкова е трудно!
— Да, трудно е, но Поаро е рядко оригинална личност и притежава почти гениален ум. Той много добре разбира какво ни е нужно — да се уверим, че цялата работа е била продънено корито.
— А ако не е била?
— Какво ви кара да мислите така?
— Не знам. Нещо ме смущава… Не само казаното от Кора в онзи ден, но и нещо друго. Нещо, което тогава ми се стори не както трябва.
— Не както трябва? В какъв смисъл?
— Не знам. Губи ми се.
— Някого от присъстващите в салона ли засягаше?
— Да, да, нещо такова. Но не мога да кажа кого, нито какво точно… О, сигурно ви изглеждам смешна.