— Съвсем не. Това е интересно, твърде интересно. Вие, Хелън, сте умна жена. Ако сте забелязали нещо, то трябва да има някакво значение.
— Да, но не мога да си спомня какво беше. Колкото повече мисля за това…
— Не се напрягайте. Няма по-неправилен начин човек да възстанови нещо в съзнанието си. Рано или късно ще ви проблесне. А когато това стане, уведомете ме незабавно.
— Непременно.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Мис Гилкрист нахлупи решително черната си шапка и прибра под нея кичур прошарена коса. Следствието бе насрочено за дванадесет часа, а сега бе още единадесет и двадесет. Помисли си, че изглежда добре със сиво палто и сива пола и с черната блуза, която си бе купила за случая. Хубаво би било да можеше да е облечена цялата в черно, но това съвсем не бе по възможностите й. Тя огледа стените на малката спретната спалня, по които бяха накачени рисунки на пристанища и крайбрежни местности като Бриксъм, Кокингтън Фордж, Анстейс Коув, Кайънс Коув, Полфлексън, Бабакъм и други, подписани до една със замах: Кора Ланскне. Погледът и се спря с особено чувство на топлота на пристанището Полфлексън. В хубава рамка върху скрина бе поставена избеляла фотография на чайната „Върбичката“. Мис Гилкрист я погледна с обич и въздъхна.
Унесът й бе прекъснат от позвъняване на входната врата.
— Божичко — промърмори тя. — Кой ли е сега…
Тя излезе от стаята и тръгна надолу по паянтовите стълби. Отново се позвъни и някой почука настойчиво.
Неизвестно защо мис Гилкрист бе неспокойна. За миг забави крачка, после продължи към входната врата и си напомни да не се държи като глупачка.
На прага стоеше млада елегантна жена, облечена в черно, с малко куфарче в ръка. Тя забеляза уплашения поглед на мис Гилкрист и побърза да каже:
— Вие сте мис Гилкрист, нали? А аз съм племенницата на мисис Ланскне — Сюзън Банкс.
— О, господи, но разбира се. Не се сетих. Моля ви, заповядайте, мисис Банкс. Внимавайте тук — закачалката стърчи малко. Насам, моля. Не знаех, че ще дойдете за следствието. Щях да приготвя кафе или нещо друго…
Сюзън Банкс рече бързо:
— Не искам нищо. Съжалявам, че ви стреснах.
— Да, наистина малко ме стреснахте. Глупаво беше от моя страна. Аз не съм плашлива по природа. Дори казах на адвоката, че съвсем не се чувствам неспокойна и че няма да изпитвам никакъв страх да остана сама в къщата, и наистина е така. Само дето днешното следствие ме наведе на разни мисли, та цяла сутрин все се стряскам. Ето, само преди половин час се позвъни и едва събрах кураж да отворя вратата, което наистина бе толкова глупаво от моя страна — не е възможно убиецът да дойде пак, за какво ли ще идва — а то се оказа, че е една монахиня — събирала помощи за сираци — такова облекчение почувствах, че й дадох два шилинга, въпреки че не съм римокатоличка и не симпатизирам на римокатолическата църква и на всички тези монаси и монахини, макар и да съм на мнение, че „Малките сестри на бедните“ вършат добра работа. Но моля ви, седнете, мисис…
— Банкс…
— Да, разбира се, Банкс. С влак ли пътувахте?
— Не, с автомобил. Вашата уличка е доста тясна, та свих по един път и паркирах край някаква стара каменна кариера.
— Уличката е толкова тясна, че по нея няма никакво движение. Къщата е доста усамотена — заключи мис Гилкрист и при тези последни думи потрепери.
Сюзън Банкс огледа стаята.
— Клетата стара леля Кора — възкликна тя. — Нали знаете, че е оставила каквото има на мен?
— Да, знам. Мистър Ентуисъл ми каза. Сигурна съм, че мебелите ще ви харесат. Разбрах, че сте младоженка, а днес обзавеждането е скъпо. Мисис Ланскне има някои красиви неща.
Сюзън не беше съгласна. Кора нямаше вкус към антиките. Къщата бе пълна с модернистични или псевдостилни мебели.
— Няма да взема нито една мебел — рече тя. — Имам си. Ще ги обявя за продан на търг. Освен ако… — може би вие бихте пожелали да вземете нещо? За мен ще е удоволствие.
Тя спря, чувствайки се неловко. Но мис Гилкрист въобще не изпита неудобство. Тя разцъфна.
— О, така ли? Колко мило от ваша страна, мисис Банкс. Много съм ви задължена наистина. Но всъщност знаете ли, аз си имам собствени. Запазих мебелите си… в случай, че… ми потрябват. Имам и няколко картини от баща си. Навремето държах малка чайна, мога да ви доверя, но дойде войната — лош късмет. Не продадох всичко, тъй като се надявах, че един ден пак ще си имам свой мъничък дом, ето защо дадох на склад най-хубавите мебели, картините на баща ми и някои скъпи вещи от стария ни дом. Но ако наистина нямате нищо против, бих се радвала много да имам тази малка писана масичка за чай на милата мисис Ланскне. Красива вещ, пък и на нея винаги пиехме чай.