Сюзън леко потрепери при вида на зелената масичка с изрисувани по нея едри пурпурни винетки и побърза да отговори, че ще е щастлива, ако мис Гилкрист я вземе.
— От сърце ви благодаря, мисис Банкс. Ох, дали не съм малко алчна? Всичките й хубави картини остават за мен, нали знаете, също и една очарователна аметистова брошка, но чувствам, че нея трябва да ви върна.
— Не, не, в никакъв случай.
— Ще искате да прегледате вещите й, нали? Може би след следствието?
— Възнамерявам да остана тук ден-два, да прегледам всичко и да разчистя.
— Искате да кажете, да спите тук?
— Да. Има ли някаква пречка?
— О, не, мисис Банкс, разбира се, че не. Ще застеля моето легло с чисти чаршафи, а аз мога да се свия и тук на дивана.
— Но нали има още една стая — тази на леля Кора? Ще спя там.
— Съгласна сте да спите там?
— Имате предвид, че в тази стая е извършено убийството? О, че какво от това? Аз съм корав човек, мис Гилкрист. Нали стаята… — искам да кажа — всичко е оправено вътре?
Мис Гилкрист разбра въпроса.
— Но, да, мисис Банкс. Изпратихме одеялата на химическо чистене, а после ние с мисис Партър лъснахме цялата стая. Одеяла има колкото искате. Качете се да видите сама.
Тя поведе Сюзън нагоре по стълбите.
Стаята, в която бе умряла Кора Ланскне, бе чиста и свежа, а най-любопитното бе, че нямаше и помен от зловеща атмосфера. Подобно на дневната, тя бе обзаведена със смесица от практични модерни мебели и други, пищно изписани. В нея се оглеждаше жизнерадостната личност на човек без вкус, каквато бе Кора. Над горния перваз на камината висеше маслено платно, изобразяващо набита млада жена, която се приготвя да се къпе.
Сюзън потрепери и погледна въпросително мис Гилкрист, а тя обясни:
— Това е произведение на съпруга на мисис Ланскне. Долу в трапезарията има още много негови рисунки.
— Ужасно!
— Е, и аз самата не съм особен привърженик на този стил на рисуване, но мисис Ланскне бе много горда с художническия талант на съпруга си и смяташе, че за жалост той е недооценен.
— А къде са картините на леля Кора?
— В моята стая. Бихте ли желали да ги видите?
Мис Гилкрист показа съкровищата си с гордост. Сюзън отбеляза, че изглежда Кора е имала слабост към морските курорти.
— Да, да. Нали знаете, те с мистър Ланскне са живели дълги години в едно малко рибарско селище в Бретан. Рибарските лодки са толкова живописни, нали?
— Несъмнено — промърмори Сюзън. От рисунките на Кора можеха да се изработят цяла серия пощенски картички — толкова верни на детайла и ярки по цвят бяха те. Човек би могъл да подозре, че всъщност са прерисувани от пощенски изгледи.
Но само при намека за такова нещо от страна на Сюзън мис Гилкрист се възмути. Мисис Ланскне винаги рисувала от натура! Дори веднъж поизгоряла на слънцето поради това, че не искала да изостави обекта си в момент, когато светлината била най-подходяща.
— Мисис Ланскне бе истински художник — рече мис Гилкрист с укор в гласа.
Тя погледна часовника си и Сюзън побърза да каже:
— Да, трябва да тръгваме за следствието. Далече ли е? Да взема ли колата?
Мис Гилкрист я увери, че било само на пет минути пеш. И така, те се отправиха натам. Мистър Ентуисъл, който бе пристигнал с влака, ги посрещна и ги въведе в кметството.
Както се виждаше, залата бе пълна с непознати хора. Нищо сензационно не се очакваше. Дадени бяха показания за идентифицирането на убитата. Последва медицинско заключение за характера на раните, причинили смъртта. Не са били открити следи от съпротива. Починалата вероятно е била под въздействието на наркоза по време на нападението, което трябва да я е изненадало. Смъртта е настъпила не по-късно от четири и тридесет. Между два и четири и тридесет приблизително. Мис Гилкрист даде показания как е открила трупа. Един полицай и инспектор Мортън също бяха разпитани. Следователят направи кратко обобщение. Съдебните заседатели бяха единодушни в заключението: „Убийство от едно или няколко неизвестни лица.“
С това следствието приключи и присъстващите излязоха на слънце. Пет-шест фотоапарата защракаха. Мистър Ентуисъл подкани Сюзън и мис Гилкрист да вървят към странноприемницата „Кралския герб“, където предвидливо бе уредил да обядват в сепаре зад бара.
— Няма да е кой знае какъв обяд — извини се той.
Но обядът съвсем не беше лош. Отначало мис Гилкрист изсумтя един-два пъти, мърморейки: „Ах, колко ужасно е всичко това!“, но след като мистър Ентуисъл настоя да изпие чаша шери, тя се развесели и взе да яде с апетит ирландското задушено. Мистър Ентуисъл се обърна към Сюзън:
— Не знаех, че ще дойдете днес, Сюзън. Можехме да пътуваме заедно.