— Наистина казах, че няма да идвам, но ми се видя некрасиво да не присъства нито един представител на семейството. Позвъних на Джордж и той ми каза, че бил много зает и нямало как да вмести и този ангажимент, Розамънд имала прослушване, а чичо Тимъти, естествено, не го бива. Оставах аз.
— Съпругът ви не е дошъл с вас?
— О, Грег вечно трябва да се съобразява с такива досадни неща като работното време на гишето.
Като видя стреснатото изражение на лицето на мис Гилкрист, Сюзън поясни:
— Съпругът ми работи в аптека.
В очите на мис Гилкрист съпруг-продавач някак не се съчетаваше с интелигентната Сюзън. При все това тя не загуби присъствие на духа и рече:
— О, да. Също като Кийтс.
— Грег не е поет — отвърна Сюзън. И добави:
— Имаме грандиозни планове за бъдещето: фирма с два отдела — козметичен салон и лаборатория за специални препарати.
— Това ще е далеч по-добро — рече одобрително мис Гилкрист. — Нещо като Елизабет Арден, която всъщност е контеса, така са ми казвали — дали пък не беше Хелена Рубинщайн? Така или иначе — добави тя учтиво, — да работиш в аптека, съвсем не е като в обикновен магазин за бельо или пък в бакалия.
— Вие казахте, че сте държали чайна, нали?
— О, да — лицето на мис Гилкрист светна. Не би й минало през ума дори, че „Върбичката“ е вид търговско заведение. Да държиш чайна, за нея бе най-висша изява на благородство. И тя заразказва на Сюзън за „Върбичката“.
Мистър Ентуисъл, който бе слушал за това по-рано, даде простор на мисълта си. А когато Сюзън два пъти го попита нещо, без той да й отговори, побърза да се извини:
— Простете, скъпа, но се бях замислил. Всъщност бях се замислил за вашия чичо Тимъти. Малко съм обезпокоен.
— За чичо Тимъти ли? Аз не бих се безпокоила за него. Въобще не вярвам, че му има нещо. Той просто е един хипохондрик.
— Да, да, навярно сте права. Признавам, че не здравето му ме безпокои, а мисис Тимъти. Тя, както разбирам, е паднала и си е навехнала глезена, поради което е на легло, а чичо ви е в ужасно настроение.
— Защото ще трябва да се грижи за нея, вместо тя за него. Няма да му се отрази зле — отвърна Сюзън.
— Да, да, права сте. Но дали наистина някой ще се погрижи за клетата ви леля? Там е въпросът. В къщата няма слуги.
— Животът вече е ад за възрастните хора — рече Сюзън. — Те двамата живеят в голяма къща от XVIII век, нали?
Мистър Ентуисъл кимна утвърдително.
Излязоха предпазливо от гостилницата, но очевидно представителите на пресата се бяха разотишли.
Само двама репортери се навъртаха край портичката на къщата в очакване на Сюзън. Под надзора на мистър Ентуисъл тя им каза очакваните няколко думи, без да се обвързва с нищо. После те с мис Гилкрист влязоха в къщата, а мистър Ентуисъл се върна в странноприемницата, където си бе запазил стая. Погребението щеше да се извърши на следващия ден.
— Колата ми си стои край кариерата. Съвсем забравих за нея — рече Сюзън. — Ще трябва да я закарам в селото малко по-късно.
А мис Гилкрист рече загрижено:
— Но да не е много късно. Не бива да излизате по тъмно. Сюзън я погледна и се изсмя:
— Да не мислите, че наоколо все още се върти убиецът, а?
— Не… разбира се, че не. — Мис Гилкрист изглеждаше смутена.
„Точно това мисли — рече си наум Сюзън. — Поразително.“
Мис Гилкрист бе изчезнала към кухнята.
— Сигурно ще искате да пиете чай по-рано. Да речем, след около половин час, мисис Банкс?
Сюзън си рече, че е престараване да се пие чай в три и половина, но великодушно си даде сметка, че за мис Гилкрист „чаша хубав чай“ бе идеалното средство за възстановяване на нервите и тъй като си имаше лична причина да угоди на мис Гилкрист, отвърна:
— Когато кажете, мис Гилкрист.
В кухнята се възцари атмосфера на безгрижно потракване на съдове и прибори, а Сюзън отиде в дневната. Не минаха и две-три минути и на вратата се позвъни. Последва и леко почукване.
Сюзън излезе в антрето, а мис Гилкрист се появи на прага на кухнята, като изтриваше брашнените си ръце о престилката.
— Боже мой! Кой би могъл да бъде?
— Пак репортери, предполагам — отвърна Сюзън.
— Божичко, само ви досаждат, мисис Банкс.
— Е, няма значение. Ще се оправя някак си.
— Тъкмо приготвях кифлички за чая.
Сюзън се отправи към входната врата, а мис Гилкрист се суетеше зад нея. Сюзън се запита дали мис Гилкрист не очакваше навън да стои мъж със секира.
Посетителят обаче се оказа възрастен господин, който повдигна шапката си, щом Сюзън му отвори вратата, и я поздрави с лъчезарна бащинска усмивка:
— Струва ми се, мисис Банкс, нали?