— Не ме принуждавайте да ги гледам още веднъж. Уроците по натура са виновни. Винаги се стремях да щадя чувствата на Кора. Предана съпруга, много предана. Е, скъпа мисис Банкс, няма да ви отнемам повече време.
— Останете да пием чай. Мисля, че е почти готов.
— Много мило от ваша страна — отвърна мистър Гътри и си седна на мястото без повторно подканване.
— Ще отида да проверя.
В кухнята мис Гилкрист вадеше от фурната последната партида кифлички. Подносът за чай бе приготвен, а капакът на металния чайник вече подскачаше лекичко на печката.
— Дойде един господин на име Гътри и аз го поканих да пие чай.
— Мистър Гътри? О, да, той беше голям приятел на скъпата мисис Ланскне. Прочут художествен критик. Какъв късмет, че направих повече кифлички, имаме и домашен конфитюр от ягоди и току-що опържих бухтички. Сега ще запаря чая — затоплила съм чайника. Но моля ви, мисис Банкс, не вземайте подноса, тежък е. Аз ще се справя сама.
Сюзън обаче отнесе подноса. Мис Гилкрист я последва с металния и порцелановия чайник, поздрави мистър Гътри и тримата седнаха.
— Горещи кифлички, та това е пир — възкликна мистър Гътри, — и какъв вкусен конфитюр! Изобщо не могат да се сравнят с купените.
Мис Гилкрист се зачерви от удоволствие. Бухтичките бяха отлични, също и кифличките и никой не им остана длъжник. Над компанията витаеше духът на „Върбичката“. Виждаше се, че мис Гилкрист е в стихията си.
— Благодаря ви, ще си взема, няма как — рече мистър Гътри, приемайки последната кифличка, която мис Гилкрист настойчиво му сервира. — Но се чувствам малко угнетен, че си пия чая тук, където горката Кора е била убита така жестоко.
Мис Гилкрист ги изненада с подчертано викторианската си реакция:
— О, но мисис Ланскне сама би настояла да се подкрепите добре. Трябва да възстановите силите си.
— Да, да, сигурно сте права. Безспорно обаче на човек не му се вярва, че някой, когото е познавал, и то съвсем отблизо, може да бъде убит!
— Съгласна съм — отвърна Сюзън. — Изглежда просто немислимо.
— А още по-малко от някой случаен скитник, който се вмъква в къщата, и я напада. Знаете ли, според мен биха могли да се намерят причини, поради които Кора е била убита.
Сюзън попита бързо:
— Наистина ли? Какви причини?
— Ами тя не беше дискретна — отвърна мистър Гътри. — Кора никога не проявяваше дискретност. Доставяше й удоволствие да покаже… как да се изразя… колко остра може да бъде. Подобно на дете, добрало се до нечия тайна. Ако Кора се е добрала до някаква тайна, то тя непременно е искала да я сподели. Дори и да е обещала да не казва нищо, пак ще го направи. Не би могла да превъзмогне природата си.
Сюзън не каза нищо. Мис Гилкрист също. Тя изглеждаше разтревожена. Мистър Гътри продължи:
— Да, малка доза арсен в чая или кутия шоколадови бонбони, изпратени по пощата — това не би ме учудило. Но такова отвратително деяние като кражба и убийство ми се струва нелепо. Може и да греша, но не бих допуснал, че в къщата има нещо, за което си заслужава да си губи времето един изпечен крадец. Не е държала много пари тук, нали?
— Съвсем малко — отвърна мис Гилкрист. Мистър Гътри се надигна, въздишайки:
— Е, така е, след войната беззаконието си проби път. Времената се промениха.
Като благодари на двете жени за чая, той се сбогува любезно с тях. Мис Гилкрист го изпрати и му помогна да си облече палтото. От прозореца на дневната Сюзън го наблюдаваше как се отдалечава с бодрата си походка по пътеката към портата.
Мис Гилкрист се върна с малък пакет в ръка.
— Пощаджията трябва да е минал, докато сме били на следствието… Проврял го е през процепа на пощенската кутия, та е паднал в ъгъла зад вратата. Какво ли ще е… но да, прилича на сватбена торта.
Преливайки от доволство, мис Гилкрист разкъса опаковката. Показа се малка бяла кутия, вързана със сребриста панделка.
— Познах! — Тя развърза панделката. В кутията имаше неголямо парче от богата торта с бадемов крем и белтъчна глазура. — Колко мило! Но кой ли… — И тя прочете прикрепената картичка. „Джон и Мери“. — Но кои ли са те? Колко глупаво от тяхна страна да не напишат фамилията си.
Сюзън, която се беше замечтала, се сепна и рече равнодушно:
— Понякога възникват трудности, ако хората използват само кръщелните си имена. Онзи ден получих картичка, подписана „Джоун“. Преброих, че познавам осем жени с това име, а като се има предвид, че с повечето от тях само си телефонираме, съвсем не им познавам почерците.
Мис Гилкрист доволно прехвърляше наум всички възможни свои познати на име Джон и Мери.
— Може би е дъщерята на Дороти — тя се казваше Мери, но не съм чула за годеж, още по-малко за сватба. Или пък малкият Джон Банфийлд — трябва да е пораснал и да му е време за женитба, или пък момичето на семейство Енфийлд — не, не, тя се казваше Маргарет. Нито адрес, нищо. Както и да е, сигурно ще се сетя…