Тя взе подноса и се отправи към кухнята. Сюзън се размърда и рече:
— Време е да отида да преместя колата.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Сюзън изведе автомобила си от кариерата, където го бе оставила, и го закара в селото. В Личет Сейнт Мери имаше само колонка за бензин, но не и гараж, ето защо я посъветваха да използва гаража на странноприемницата „Кралския герб“. Намериха й място край огромен даймлер, който се готвеше да потегли. Зад кормилото седеше униформен шофьор, а на задната седалка — възрастен господин, загърнат в шал — чужденец с големи мустаци.
Момчето, с което разговаря Сюзън, я зяпаше с такова всепоглъщащо внимание, че изглежда не проумяваше и половината от това, което тя му казваше. Накрая я попита със страхопочитание:
— Вие сте нейна племенница, нали?
— Какво?
— Вие сте племенница на жертвата — повтори захласнато момчето.
— О, да, да. Аз съм.
— А! Чудех се къде съм ви виждал по-рано.
Жадни за сензации, мислеше си Сюзън, докато се връщаше по обратния път към къщата. Мис Гилкрист я посрещна с думите:
— Върнахте се жива и здрава, слава богу — изречени с тон, който подразни Сюзън още повече.
А мис Гилкрист добави загрижено:
— Ядете спагети, нали? Мисля за вечеря…
— Да, да, каквото и да е. Не съм много гладна.
— Мога да се похваля, че правя много вкусни спагети огретен.
И това не бе празна хвалба. Сюзън си рече, че мис Гилкрист наистина е отлична готвачка. Тя пожела да помогне в измиването на съдовете, но мис Гилкрист, макар че предложението й достави удоволствие, я увери, че всъщност това е нищо работа.
След малко пристигна с кафето, което по качество не можеше да се мери с вечерята — беше доста слабо. Мис Гилкрист покани Сюзън да си вземе парче от сватбената торта, но тя отказа.
— Тортата е чудесна — настоя мис Гилкрист, като я опита. За своя радост тя бе разрешила въпроса с изпращача, когото назова „дъщеричката на скъпата Елън — знам, че се бе сгодила, но не си спомнях името й“.
Сюзън остави мис Гилкрист да се набъбри, докато настъпи мълчание и тя можеше най-после да повдигне въпроса, който я интересуваше. Времето след вечеря край камината предразполагаше.
След кратка пауза тя подхвърли:
— Чичо ми Ричард е идвал тук малко преди смъртта си, нали?
— Да, идва.
— Кога точно е било?
— Я да видя… трябва да беше… една, две… близо три седмици преди съобщението за смъртта му.
— Имаше ли вид на… болен?
— Ами… не. Бих казала, че не му личеше от пръв поглед да е болен. Имаше вид на енергичен човек в добро здраве. Мисис Ланскне се изненада много, като го видя. Каза: „О, Ричард, толкова години минаха!“, а той отвърна: „Дойдох лично да видя как вървят нещата при теб.“ А мисис Ланскне отговори: „Аз съм добре“. Знаете ли, мисля, че бе леко засегната, дето той се появи така ненадейно след толкова дълга раздяла, сякаш нищо не е било. Така или иначе мистър Абърнети каза следното: „Каквото било, било. Ти, Тимъти и аз сме единствените останали живи — а с Тимъти не можеш да разговаряш за друго, освен за собственото му здраве.“ И добави: „Както виждам, Пиер те е направил щастлива, изглежда аз съм бил на погрешно мнение. Е, доволна ли си сега?“ Много хубаво го каза. Красив мъж, макар, разбира се, вече доста възрастен.
— Колко време остана тук?
— Остана само за обяд. Направих говежди роладини с маслини. За щастие беше денят, в който ни посещаваше месарят.
Изглежда, спомените на мис Гилкрист бяха почти изцяло кулинарни.
— Значи двамата са се разбрали?
— О, да.
Сюзън замълча, после попита:
— Беше ли изненадана леля Кора, когато… той умря?
— О, да. Той умря внезапно, нали така?
— Да, внезапно беше… Исках да кажа… Била е изненадана. Видът му с нищо не й е подсказал, че е сериозно болен.
— О, разбирам какво искате да кажете. — Мис Гилкрист замълча за момент. — Не, не, струва ми се, като че ли сте права. Тя спомена, че е остарял много — мисля, че употреби думата склероза…
— Но на вас не ви се е видял като човек, който има склероза?
— Ами… не от пръв поглед. Но аз не разговарях с него. Естествено оставих ги насаме.
Сюзън погледна мис Гилкрист изпитателно. Дали тя беше от този тип жени, които подслушват на вратата? Беше почтена, това се виждаше, не би посегнала да открадне, да измами в домакинството или да отваря писма. Но любопитството често надяваше маската на благочестието. Мис Гилкрист може да си е намерила повод да сади цветя недалеч от прозореца или да забърше прах в антрето… Това влизаше в рамките на задълженията й. И тогава, разбира се, няма как да не е чула това-онова.