Сюзън отговори:
— Но при положение, че открият този, който го е извършил…
— Е, тогава, разбира се, всичко ще е наред. Но дали ще го открият? Лично аз мисля, че полицията няма ни най-малка представа. А ако не го хванат… Ами тогава оставам аз, ако не като най-вероятният извършител, то като лице, което може да го е сторило.
Сюзън кимна замислено. Вярно бе, че мис Гилкрист не печелеше нищо от смъртта на Кора Ланскне — но кой знаеше това? Още повече, че се разпространяваха такива истории — грозни истории за вражди между жени, които живеят заедно, с най-невероятни патологични мотиви за внезапни прояви на насилие. Човек, който не познава Кора Ланскне и мис Гилкрист, би могъл да си въобрази, че те са имали именно такива взаимоотношения.
Сюзън рече с присъщата си устремна решимост и с весел тон:
— Не се безпокойте, мис Гилкрист. Сигурна съм, че ще мога да ви намеря място у мои приятели. Няма да е никак трудно.
— Страхувам се само, че не бих се наела да върша груба работа — рече мис Гилкрист с по-спокоен тон. — Умея да готвя обикновени ястия, да домакинствам.
Телефонът иззвъня и мис Гилкрист подскочи.
— Господи, кой ли може да е?
— Предполагам, че е мъжът ми — рече Сюзън и скочи на крака. — Той каза, че ще ми позвъни тази вечер.
Тя отиде до телефона.
— Да? Да, говори мисис Банкс, лично.
Настъпи пауза, след което гласът й се промени. Стана по-мек и топъл.
— Здравей, скъпи. Да, аз съм… О, добре съм… Убийство с неизвестен извършител… нали знаеш… Само мистър Ентуисъл… Какво?… Трудно е да се каже, но мисля, че е така… Да, точно както предполагахме… Съвсем по плана… Ще продам всичко. Няма нищо, което да ни върши работа… След около ден-два… Истински ужас… Не се тюхкай. Знам какво върша… Грег, нали не си… Внимавал си да… Не, нищо. Няма нищо. Лека нощ, скъпи.
Тя затвори. Близостта на мис Гилкрист я смущаваше малко. Вероятно тя би могла да чуе всичко от кухнята, където се бе оттеглила тактично. Имаше някои неща, които Сюзън би искала да каже на Грег, но бе предпочела да се въздържи.
Тя стоеше до телефона замислена и леко намръщена. И тогава изведнъж се сети нещо.
— Ами да. Точно това ще направя — промърмори си Сюзън.
Вдигна слушалката и поиска поръчка за междуградски разговор.
Четвърт час по-късно уморен глас от централата й каза:
— Съжалявам, но не отговарят.
— Моля ви, продължете да им звъните.
Гласът на Сюзън звучеше заповеднически. Тя чуваше далечния телефонен звън. Внезапно той прекъсна и се чу свадлив мъжки глас, който попита с тон на възмущение:
— Да, да. Какво има?
— Чичо Тимъти?
— Кой е? Не чувам нищо.
— Чичо Тимъти. Аз съм Сюзън Банкс.
— Сюзън коя?
— Банкс. По баща Абърнети. Племенницата ти.
— О, Сюзън, ти ли си? Какво има? За какво звъниш посред нощ?
— Още е много рано.
— Не е. Легнал съм си.
— Ти си лягаш много рано. Как е леля Мод?
— За това ли звъниш, да питаш за леля си. Тя се измъчва от болки и не може да върши нищо. Нищо. Безпомощна е. Хубаво се наредихме, няма що. Онзи глупак, докторът, казва, че не можел да намери милосърдна сестра. Искаше да откара Мод в болницата, но аз се възпротивих. Сега се опитва да ни намери някоя. Аз не съм в състояние да направя нищо — не смея дори да опитам. Тази нощ онази некадърница от селото ще преспи тук, макар да не спира да мърмори, че трябвало да се връща при мъжа си. Хич не знам как ще я караме.
— Точно затова ви позвъних. Бихте ли приели мис Гилкрист?
— Коя е тя? За пръв път чувам за нея.
— Компаньонката на леля Кора. Много приятна и способна жена.
— Умее ли да готви?
— Да, готви много добре и би могла да се грижи за леля Мод.
— Всичко това е отлично, но кога ще може да дойде? Тук съм съвсем сам, а тези гламави селски жени пристигат и си тръгват когато си искат, което никак не ми се отразява добре. Сърцето ми погажда номера.
— Ще се постарая тя да дойде при вас колкото е възможно по-скоро. Може би вдругиден.
— Е, много ти благодаря — отвърна той с известна неохота. — Добро момиче си ти, Сюзън… благодаря ти…
Сюзън постави слушалката и отиде в кухнята.
— Бихте ли приели да отидете в Йоркшир да се грижите за леля ми? Тя е паднала и си е счупила глезена, а чичо ми не го бива за нищо. Той е малко досаден, но леля Мод е жена на място. Имат прислуга от селото, а вие само ще готвите и ще се грижите за леля Мод.
От вълнение мис Гилкрист изпусна металния чайник.
— О, благодаря ви, искрено ви благодаря. Много сте мила наистина. За себе си мога да кажа, че ме бива за болногледачка, а и с чичо ви ще се справя, сигурна съм, ще му готвя хубави леки гозби. Безкрайно съм ви задължена, мисис Банкс, толкова сте добра.