ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
Сюзън лежеше в леглото и чакаше да я обори сънят. Беше уморена след този твърде дълъг ден. Мислеше, че ще заспи веднага. Никога не бе страдала от безсъние. А ето че сега лежеше будна, часовете се изнизваха, а мислите се гонеха в главата й.
Беше заявила, че няма нищо против да прекара нощта в тази стая, в това легло. Леглото, в което Кора Абърнети…
Не, не, трябва да си избие това от главата. Винаги се е гордеела със здравите си нерви. Защо да мисли за този следобед преди повече от седмица? Да гледа напред — в бъдещето. Нейното и на Грег. Помещенията на улица „Кардиган“ подхождаха идеално. На приземния етаж ще бъде салонът, а отгоре елегантен апартамент. Стаята в дъното — лаборатория за Грег. И от гледна точка на данъчното облагане това разрешение бе отлично. Грег ще се успокои и ще се оправи. Ще престанат тези обезпокоителни нервни припадъци. Понякога я гледа така, сякаш не я познава. В един-два случая направо я изплаши… А и старият мистър Коул намекна… направо заплаши: „Ако това се повтори…“ Можеше да се повтори, даже щеше да се повтори…, ако чичо Ричард не бе умрял тъкмо навреме.
Чичо Ричард — но защо да гледа на случилото се от този ъгъл? За какво живееше той? Стар човек, уморен и болен. Загуби сина си. По-скоро се е отървал. И то каква смърт — в леглото си, както спи… съвсем кротко. Кротко… както спи… Да можеше и тя да заспи сега. Ама че глупост — да лежи будна часове наред… да чува скърцането на мебелите, шумоленето на дърветата и храстите навън, а от време на време странния меланхоличен писък на птица — вероятно бухал. Колко зловеща е провинцията! Така различна от големия, шумен и безразличен град. Там човек се чувстваше сигурен сред толкова хора — далеч от самотата. Докато тук…
Казват, че къщи, в които е извършено убийство, биват обитавани от духове. Може и тази къщичка да стане известна като къщичката на духовете. Обитавана от духа на Кора Ланскне… Леля Кора. Странно, но откакто бе пристигнала тук, Сюзън като че ли усещаше присъствието на леля Кора съвсем близо до себе си… сякаш можеше да я докосне. Нерви и болна фантазия. Кора Ланскне бе мъртва и утре щяха да я погребат. В къщата нямаше никой друг, освен Сюзън и мис Гилкрист. Тогава защо й се струваше, че има някой в стаята, съвсем близо до нея…
Тя е лежала в това легло, когато брадвата се е стоварила върху нея… Спяла си е сладко, без да подозира нищо… докато се е стоварила брадвата… А сега не оставяше Сюзън да заспи…
Чу се леко изскърцване на мебел… или прокрадващи се стъпки? Сюзън запали лампата. Нищо. Нерви, само нерви. Отпусни се… затвори очи…
Несъмнено това бе стенание… — стенание или изохкване… Някой се гърчи от болка — някой умира…
„Стига съм си въобразявала разни неща, стига, стига, стига!“ — шепнеше си Сюзън.
Смъртта означава край — след смъртта няма съществувание. При никакви обстоятелства никой не може да се върне оттам. Дали пък не преживяваше отново сцена от миналото — умираща жена стене…
Не, това бе наяве. Сюзън отново запали лампата, седна в леглото и се заслуша. Стенанията бяха истински и тя ги чуваше през стената. Идваха от съседната стая.
Сюзън скочи от леглото, наметна халата си и хукна към вратата. Излезе на площадката, почука на вратата на мис Гилкрист и влезе. В стаята на мис Гилкрист светеше, а тя седеше в леглото си. Имаше ужасен вид, а лицето й бе разкривено от болка.
— Какво ви е, мис Гилкрист? Болна ли сте?
— Да. Не зная какво… аз… — тя направи опит да стане, но се сгърчи от спазъм и започна да повръща на постелята.
Успя да промълви:
— Моля ви… позвънете на доктора… яла съм нещо…
— Ще ви донеса сода. А доктора ще повикаме на заранта, ако не ви мине.
Мис Гилкрист поклати глава:
— Не, повикайте го веднага. Ужасно ми е… лошо.
— Знаете ли номера му? Или да погледна в указателя? Мис Гилкрист й каза номера и отново бе повалена от пристъп на силно повръщане.
На позвъняването на Сюзън отговори сънен мъжки глас.
— Кой? Гилкрист? От Мийдс Лейн? Да, знам улицата. Идвам веднага.
Той удържа на думата си. Десет минути по-късно Сюзън чу колата му да спира пред входа и слезе да му отвори.
Тя му обясни какъв е случаят, докато се качваха по стълбите.
— Мисля, че е яла нещо, което не й понася. Състоянието й не е никак добро.
По лицето на доктора можеше да се познае, че умее да контролира яда си и че не един път е бил викан, без да има нужда. Но отношението му бързо се промени, след като прегледа стенещата жена. Той даде кратки наставления на Сюзън и слезе да телефонира. После отиде при нея в дневната.