— Е, трябва да тръгвам. Не знам какво става в нашето тихо и кротко Личет Сейнт Мери. Първо брутално убийство, а сега опит за отравяне по пощата. Едно след друго.
Той тръгна по пътеката към колата си. На Сюзън й се стори задушно в къщата и реши да остави вратата отворена. После бавно се качи по стълбите, за да продължи работата си.
Кора Ланскне не можеше да се нарече подредена и организирана жена. Чекмеджетата бяха пълни с какво ли не. Заедно се търкаляха тоалетни принадлежности, писма, стари носни кърпи, четки за рисуване. В едно чекмедже под купчина бельо бяха пъхнати стари писма и сметки. В друго под вълнените пуловери лежеше картонена кутия с два бретона — перуки. Трето бе пълно със стари фотографии и скицници. Сюзън се загледа във фотография на група хора, направена най-вероятно във Франция преди много години, на която се виждаше една много по-млада и стройна Кора, увиснала на ръката на висок слаб мъж с длъгнести крайници и чорлава брада, облечен в нещо като кадифено сако, за когото Сюзън реши, че е покойният Пиер Ланскне.
Фотографиите заинтересуваха Сюзън, но тя ги остави настрана, подреди накуп всички документи, които бе намерила, и започна да ги преглежда методично. След като прехвърли около една четвърт, се натъкна на писмо. Прочете го два пъти и все още се взираше в него, когато един глас зад гърба й я накара да извика от уплаха:
— Я да видим на какво толкова си попаднала, Сюзън? Здрасти, какво ти става?
Сюзън се зачерви от раздразнение. Неволно бе издала уплахата си, от което почувства срам и желание да обясни.
— Джордж? Как ме стресна!
Братовчедът й се усмихна лениво.
— То се вижда.
— Как се добра дотук?
— Ами входната врата беше отворена и влязох. Не намерих никого на долния етаж и се качих горе. А ако питаш как съм се добрал до тази географска област, тръгнах тази сутрин за погребението.
— Не те видях там.
— Старата бричка ми погоди номер. Задави се. Бръкнах тук-там и се оправи. Вече бях закъснял за погребението, но реших, че след като съм тръгнал, по-добре да продължа. Знаех, че си тук.
Той направи пауза и продължи:
— Всъщност позвъних у вас и Грег ми каза, че си заминала, така да се каже, да влезеш във владение. Помислих си, че бих могъл да ти помогна.
Сюзън попита:
— Не си ли на работа? Или можеш да си вземаш свободни дни, когато си поискаш?
— Погребението винаги е било уважавано извинение за отсъствие. А това погребение е съвсем истинско. Освен това хората имат слабост към убийствата. Така или иначе в бъдеще няма да имам много ходене в кантората — нали станах заможен човек. Ще съм зает с по-важни дела.
Той пак спря и се ухили:
— Също като Грег.
Сюзън се загледа замислено в Джордж. С този свой братовчед се бе срещала рядко и всеки път установяваше, че й е трудно да прецени що за птица е.
Тя попита:
— Кажи за какво всъщност си дошъл, Джордж?
— Ами може би, за да си поиграя малко на детектив. Все си мисля за онова последно погребение, на което бяхме. Няма съмнение, че тогава леля Кора сложи прът в нечие колело. Чудя се дали това, което каза, е било продиктувано от чиста безотговорност и желание да се покаже: „Вижте какво знае леля ви“, или в действителност е имала нещо предвид. Какво намери в това писмо, което четеше така внимателно, когато влязох?
Сюзън отговори бавно:
— Писмо от чичо Ричард, написано, след като я е посетил тук.
Какви черни очи имаше Джордж! Тя ги мислеше за кафяви, но те бяха черни, а черните очи са по свой начин непроницаеми. Прикриват мислите на човека.
— Нещо интересно в него? — попита Джордж с небрежен тон.
— Не бих казала…
— Мога ли да погледна?
Тя се поколеба за миг, после пъхна писмото в протегнатата му ръка.
Той зачете, като прескачаше цели пасажи, с монотонен глас:
— „Радвам се, че те видях след толкова години… изглеждаш добре… пътувах нормално обратно за вкъщи и не се уморих много…“
Внезапно гласът му се промени, стана по-остър:
— „Моля те, не казвай на никого нищо за това, което споделих с теб. Може да греша. Твой любещ брат Ричард.“
Той вдигна въпросително глава към Сюзън:
— Какво значи това?
— Може да значи всичко… Може да е просто за здравето му. Или някоя клюка за общ приятел.
— О, да. Би могло да означава хиляди неща. Не става ясно, но дава храна за предположения… Какво е казал на Кора? Знае ли някой какво й е казал?
— Мис Гилкрист би могла да знае — рече Сюзън замислено. — Мисля, че е подслушвала.
— А, да. Компаньонката. Къде е тя, между впрочем?
— В болницата, възстановява се след отравяне с арсен.
Джордж се сепна:
— Не може да бъде.
— Може. Някой й изпрати отровна сватбена торта.